Битие
Шрифт:
— Съжалявам, но трябваше да решавам бързо. Онова нещо, каквото и да е то…
Видя я как прави знак на някой подчинен извън екрана да й осигури съответните данни. Недалеч другите двама астронавти на станцията, Ганеш и Салех, се занимаваха с разни домакински задачи и подслушваха най-нагло. Дори платеният им турист, перуанският фосфатен милиардер сеньор Вентана, се присламчи по-близо и тромаво остави „научния експеримент“, който бе натоварен да проведе. Покрай обичайната досада в орбита всеки скандал беше добре дошъл.
Джералд се опита да промени тактиката.
— Виж,
— Току-що каза ключовата дума — прекъсна го Акана с допълнителен шокиращ ефект, предизвикан от забавянето на сигнала. — Ценни. — Помъчи се да се овладее — Е, спорът е безсмислен. От телеметрията виждам, че пълзачът вече не може да се върне. Въртенето на болата е променено и няма как да се върнем към първоначалния график. Ще трябва да отделя хора и иивреме за подготовка на нови цели. Освен ако…
Остави думите да увиснат във въздуха. Освен ако проверката с инструментите на плъзгача наистина не покажеше, че нещото представлява интерес. Че е достатъчно важно, за да оправдае цялото това прекъсване. Генералът се изключи, без дори да кимне на Джералд, което бе още по-красноречиво. Много неща висяха на косъм заради едно предчувствие.
Кариерата му със сигурност. А може би и още неща.
„Трябва да е някакъв номер.“
Данните бяха абсолютно безсмислени, макар че пълзачът се намираше само на двайсет метра от целта си.
Въжето продължаваше величественото си въртене високо над Земята, като изпомпваше електрони от единия или другия си край в радиационния вихър на пояса на Ван Ален и маневрираше, за да заеме позиция, от която да може да засили обекта към атмосферната пещ или гроба на дъното на океана. След като от Центъра за управление на мисията бяха поели въртенето на въжето, Джералд можеше само да се опитва да получи колкото може повече данни, преди да е станало късно.
— Не откривам нищо, което да прилича на енергиен източник — каза той, когато Хачи се понесе покрай него. Малката маймунка дърпаше пелената си, но вдигна очи и изсумтя кисело.
През обектива на камерата на пълзача, който вече се намираше само на осем метра от края, обектът блестеше по-скоро като кристал, отколкото като метал. Хрумна му, че може да е парче от някакво естествено тяло, а не обичаен космически боклук, оставен от хората. Може би някакъв метеороид, на какъвто науката досега не беше попадала. Това щеше да е нещо. Но как е попаднал в почти кръгова орбита около Земята…
— Може пък да е просто някакъв необичаен лайнолед — промърмори той. Буца втвърдена вода и човешки отпадъци, изхвърлена от някоя пилотирана мисия. Това можеше да обясни странно гладката и блестяща форма. Макар да не отразяваше светлината като лед или някакъв друг познат материал.
„Ако пълзачът имаше по-добри инструменти…“
Джералд вдигна очилата си и разтърка нос. Човек би си помислил, че един астронавт е свикнал да се взира в изображения от високотехнологични уреди. До голяма степен той си вадеше хляба именно с това. Но на това тяло на средна
„Де да имах по-добри органи! Нали обещаваха, че когато навърша петдесет, ще бъдем подлагани на основен биоъпгрейд? Защо за такива неща се говори все… в бъдеще време?“
Примигна и завъртя глава, за да фокусира зрението си върху нещо далечно — най-доброто средство срещу умора от иивзиране. Естествено, единственият избор в това тясно помещение бе тесният прозорец с изглед към синята Земя. Разкъсаните пластове облаци приличаха на гигантска ръка, която замъгляваше Тексас чак до потопения Галвестън. Мексиканският залив пък беше пъстра палитра от светли и тъмни нюанси на синьото.
Отново примигна, когато се появиха няколко блестящи искри, сякаш от бенгалски огън, които се пръснаха и се понесоха към Карибско море. Метеороиди. Или падащи парчета космически боклук. Може би нещо, което самият той бе насочил към Земята миналата седмица, преди да пренасочи въжето и да изложи кариерата си на риск.
Е, на работа. Отново си сложи очилата и виртобразът го обгърна от всички страни като плазмен пашкул при навлизане в атмосферата. Акана му беше наредила да внимава с робота и да го държи на разстояние — загадъчният обект можеше да се окаже някой стар резервоар за гориво или нещо друго взривоопасно. „Като едното нищо можем да изгубим както щипците, така и самия пълзач“ — предупреди го тя.
Джералд обаче бе сигурен, че това не е проблем.
— Не засичам повишено количество летливи вещества в околното пространство, така че не може да е контейнер за гориво или окислител. Освен това обектът е твърде малък.
Артефактът — ако беше дело на човешки ръце — изглеждаше не по-голям от баскетболна топка, леко издължена. По-скоро като топка за американски футбол. Това можеше да съответства на предположението за лайнолед. Но водният лед би трябвало да отдели малко газ от прякото осветяване.
Пък и никога досега не бе виждал подобни цветове.
— Нищо няма да разбера от това разстояние. — Джералд въздъхна. — Сигурно така или иначе ще ме уволнят. Нищо не ми пречи да пипна проклетото нещо.
Нареди на малкия робот да приближи още, да изпълзи до самия край на въжето и да насочи прожектора си първо в една посока, после в друга. През цялото време осъзнаваше, че Акана може да се обади всеки момент и да му нареди да спре.
Хачи забърбори тревожно и се изкатери на рамото му.
„Не засичам електрически или магнитни полета. И въпреки това нещото сякаш реагира на светлината. И не става дума само за степента на отражение. Ето! Онази част продължи да блести повече от секунда след като лъчът мина през нея!
Всъщност отразяването се променя с времето.“
И не само с времето, но и по блестящата повърхност на обекта. Различните отразяващи или поглъщащи светлината райони като че ли ставаха по-плътни, по-фино оформени с всеки следващ момент — наблюдение, което се потвърждаваше и от двете програми за анализ на изображението. Значи не беше просто субективно възприятие. Умът му не се самозалъгваше, защото така му се иска.