Битие
Шрифт:
— Доста иронично — промърмори тя: водеше си устни бележки, докато бавно се завърташе на едно кръстовище. — В градовете с неограничена виртуална реалност е налице общо намаляване на визуалния хаос на първо ниво. Ел Ей и Сиатъл изглеждат скромни… почти идилични, с простите си, изпълнени с достойнство знаци. Защо да издигаш билборд, когато хората карат очилата си да го изтриват? Докато тук, във вътрешността, мнозина дори не носят очила! И затова всички търговци примамват и приканват тълпата в онова единствено ниво, което никой не може да избегне. Ако изпитвате носталгия по ярките светлини на миналото, елате във високата пустиня. Елате
Така, тази бележка би трябвало да спечели висока оценка с искреността и достоверността, която очакваха почитателите й. Макар цялата тази бъркотия да идваше малко в повече за едно бедно градско момиче, което не разполага с плъзгачи, за да намали звука или яркостта. Тукашните хора обаче като че ли си харесваха хаоса. Може би наистина бяха от по-яка порода.
Да живеят различията… популярната фраза на тази епоха.
Разбира се, имаше и малко вирт. Само троглодит би отказал неща като наложена карта. Най-удобният път до мястото на срещата й беше изписан върху тротоара (или по-скоро в очилата й) с жълти плочи, които виждаше единствено тя. Можеше също да извика информация за онези, които минаваха покрай нея. Само че тук се плащаше такса за воайорство!
„Стига бе. Такса за прочитане на имената? Светът не беше ли село?“
Върволицата жълти плочи я преведе през три кръстовища, на които примигваха светофари, а шофьорите все още държаха волани в ръцете си. Наложи й се да заобиколи някакъв фермер, чийто автоматичен носач беше натоварен с чували целогодишно пшеничено семе, след това и група травматици от Ужасния ден, които мърмореха нещо пред местното убежище. Виртрекламата на някаква аптека скочи агресивно към нея и й предложи изгодно окситоцин, вазопресин и флакони водородосулфиден газ. „Наистина ли изглеждам толкова депресирана?“ — запита се тя, докато примигваше, за да разкара нахалната реклама.
По навик отново влезе в репортерски режим, но този път записваше субвокално.
„През деветдесет и девет процента от човешката история хората са живели на племена или в селца, където са познавали всички останали. Рядко срещаните чужденци са провокирали страх или любопитство. През целия си живот човек се е срещал най-много с няколко хиляди души — горе-долу толкова лица, имена и впечатления, колкото запомняме с лекота. Еволюцията ни осигурява само онова, от което се нуждаем.
Днес се срещаме с повече хора, отколкото предците ни биха могли да си представят… Някои между другото. Други в жизненоважен момент. Трети за десетилетия. Биологията не смогва да навакса. Претоварените ни темпорални лобове не могат да «знаят» лицата и имената на десет милиарда души!“
Предупредителен лазер блесна по земята пред разсеян пешеходец и той отскочи назад от оживения трафик. Тор чу кискане. Няколко хлапета с очила мърдаха пръсти към развълнувания човек и явно рисуваха фигури около нещастния възрастен в някое ВР ниво, което смятаха за напълно лично. Тор си имаше начини да открие подигравателните им добавки и етикети, но не го направи, и само се усмихна. В по-големите градове непочтителните хлапета не бяха така безсрамни. Свикналите с технологиите възрастни си имаха начини да си го върнат.
„Докъде бях стигнала? А, да… че биологичната ни памет не може да навакса.
Затова си помагаме с паспорти, кредитни карти и пари в брой — груби тотемни заместители на старата репутация, благодарение на които
Затова дебелият ви портфейл мина онлайн. Очи и мозъчни центрове, подсилени с ИИ и информационни възли. Ефектът на полубога. Deus ex machina. И репутацията отново стана свързана с моменталното разпознаване. Някога сте престъпили закона? Просрочили сте задължение? Клюкарствали сте непредпазливо или злонамерено? Петно може да помрачи ваурата ви и да ви следва от дома до ъгъла на улицата. Нямате начин да смените името си и да скриете простъпките си, ако се преместите другаде. Особено ако хората се настроят към юридическата ви история… или ако тяхната Алгебра на прошката се различава от вашата.
И какво? Ние приемаме всичко това за даденост… докато не му позволите да ви удари. Превърнали сме се в полубогове — само за да се озовем обратно в селото.“
Явно това бе причината от „Медиякорп“ да я изпратят да споделя впечатленията си от различните части на континента. За да може новият им репортер да преоцени самодоволната си градска самонадеяност. Да види защо милиони избират носталгията пред всезнанието. По дяволите, дори Уесли изразяваше някакъв копнеж към тази посока в изкуството си. Някаква смътна увереност, че някога нещата са били по-добри.
Мисълта за Уесли я накара да потръпне. Как съобщенията му бяха пълни с клетви да отлети до Вашингтон и да се срещне там с нея. Без блудкавите дрънканици за връзка от разстояние чрез кукли. Не, този път се очертаваше сериозен разговор за бъдещето им. Почти болезнено у нея пламна надеждата, че ще го види на площадката за цепелини след последния етап от пътуването.
Златната пътека на Тор свършваше пред сграда от сив пясъчник. ЦЕНТЪР ЗА СЪПРИЧАСТНА АУГМЕНТАЦИЯ АТКИНС — това бе благовидното име на програмата, предизвикала безредици в Чарлстън, а после в Ню Мексико. Тук бяха останали бдителни само двама неориентирани протестиращи, които оставяха виртуалните си плакати да поемат викането, стигаха до законните граници на виртуалното замърсяване, лепяха призиви и лозунги по сградата… а в същото време програмите чистачи ги заличаваха. На едно виртниво санитари с емблемата на Дарктайд чистеха протестите с рисувани парцали.
Тор погледна една синтетична листовка. Тя отговори на вниманието й и изписа над себе си:
Аутистите не се нуждаят от „лекарство“!
Един Бог е достатъчен! — крещеше и танцуваше друга.
Повечето анимирани лозунги се скупчиха около Тор, мъчеха се да влязат в полезрението й. Тя съжали за любопитството си, натисна зъба ОТКАЗ и се измъкна от бурята е-листовки, но не и преди един последен банер да изпърха покрай нея като изгубена пеперуда.
Оставете човешката природа на мира!
„Да. Това със сигурност ще се случи“ — помисли си тя, докато очилата й заличаваха виртиифитите.
Докато приближаваше стъпалата пред центъра „Аткинс“, усети как реалните протестиращи се раздвижват и я гледат през дебелите си безцветни лещи. След секунди групата, която представляваха, щеше да разполага с данните й и да призове съмишленици от други места: те щяха да се съберат моментално във виртуална тълпа, решена да открие какво търси тук Тор.