Битие
Шрифт:
О, между отделните класи имаше известно движение. Някой учен можеше да патентова епохално откритие — беше се случвало неведнъж през Дивия двайсети. Понякога се случваше корумпиран политик да събере достатъчно, за да си купи място в Първото съсловие. И всяка година неколцина представители на шоубизнеса, нехайни като някакви полубогове, излизаха да танцуват върху възвишената глазура на обществената торта.
Но малцина аристократи пътуваха в обратната посока. Можеш да построиш гигантска обсерватория. Всички тук се подмазваха на Лейси и търпеливо й обясняваха за какво служат инструментите, за които беше платила. Имаше дори комети и далечни планети, кръстени на нейно име. Но въпреки това, когато астрономите заговореха на възбуден жаргон и започваха да спорят за същността на природата с буйно въодушевление, което изглеждаше почти свещено… тя се чувстваше като сираче, лепнало нос на
Джейсън така и не успя да я разбере, момчетата също. Десетилетия наред беше държала вероломството си в тайна, беше се преструвала, че „астрономическите работи“ са просто поредната ексцентричност на една богаташка. Това продължи, докато животът й не стана отново истински неин.
Всъщност беше ли такъв? Другите членове на кастата, всеки със своите катедрали и приумици, започваха да подозират, че приема занимавката си прекалено на сериозно. Благородници, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в изграждане на репутацията си на безмилостни хора — като принцесата, която я гледаше в този момент от разстояние, през окото на папагала.
— Извинявай, Лейси. Ти и Джейсън бяхте опорните стълбове в борбата за привилегии за аристокрацията. Както бяха неговите родители. И твоите. Ако не бяха те… кряк… досега щяхме да сме съвсем голи. Одрани от данъци. Ошушкани от милиардери парвенюта. И това е още една причина да имаме нужда от теб, Лейси! Идва време за решение, кряк, което е отвъд простото благоденствие на нашата класа. Залогът може да се окаже оцеляването на вида ни.
— Говориш за Тенскватава. Пророка. — Каза го, без да си прави труда да скрие отвращението си. — Дотам ли се стигна?
Папагалът се олюля. Закрачи напред-назад няколко секунди, като поглеждаше към върховете на Андите и размахваше късите си безполезни криле. Явно на птицата-говорител не й харесваше толкова рядък и студен въздух.
— Кряк… Чик-чирик, чик-чирик… чик-чирири-рик… чи-р-чи-р… на опасността… РЯК!
Лейси примигна. За няколко секунди гласът сякаш изобщо не беше този на Хелена.
— Аз… Моля?
Птицата тръсна глава и кихна. След това отново заговори с швейцарски акцент.
— … не става ли дума винаги за това, Лейси? Живяхме в отрицание в продължение на десет полудели поколения. Кряк. Заслепени от лъскави играчки и светли обещания. Тревожехме се за пари, търговия, инвестиции и статут, докато буржоата и учените решаваха всички наистина важни неща. Всяка друга човешка цивилизация е знаела за тази опасност, Лейси. И се е справяла с нея по един и същи начин. Кряк. Като се е доверявала на онези, които са родени да водят! Време е да приемем, че всички онези племена и нации, нашите предци, са кря… кря… разбирали чудесно това.
Папагалът вече изглеждаше измъчен. Мозъкът му, използван като органично кодиращо устройство, правеше разговора недостъпен за всички, които биха могли да подслушат сателитните сигнали. Но това си имаше своята цена. Дори великолепните му сини пера сякаш губеха цвета си с всяка секунда.
Лейси погледна право в гибелното око на създанието. От другата страна на връзката стоеше зашеметяваща руса принцеса, гледаше през това око и несъмнено се питаше защо мултитрилионер като нея ще стигне дотам с ексцентричните си прищевки и ще предпочете да построи епичен паметник на собственото си его сред ледени върхове, където могат да го виждат само специалисти.
— Добре — въздъхна Лейси. — Ще присъствам.
— Добре! — промърмори птицата след обичайната пауза, този път без да добавя странни звуци. — Ще се обадим допълнително за инструкции. Среща на обичайното място в Каролина, след два дни. Между другото, Хакер не трябваше ли да излита сега? Иисистентът ми казва, че имал парти по случай приземяването в едно казино в Хавана. Моля те, кажи на този красавец, че…
— Ох, по дяволите! — изруга Лейси. — Обещах му, че ще се включа да гледам! Съжалявам, Хелена, трябва да тръгвам.
След няколко секунди, забавен от скоростта на светлината и биоелектрониката, папагалът отговори с гласа на жената, която стоеше на друг планински връх на другия край на света.
— Разбира се, скъпа. Ще поддържаме връзка.
Птицата проследи с уморения си поглед Лейси, която бързаше нагоре по стъпалата на блестящия нов купол на обсерваторията, голям колкото купола на „Св. Петър“, украсен с транспаранти и криещ под себе си Далекотърсача на Лейси Доналдсън-Сандър.
Нейната катедрала.
А после, с тих крясък, пълен с изненада и отчаяние, папагалът се катурна по гръб и от ноздрите му излезе пара.
Здравейте и добре дошли във вашия нов временен дом под гигантския Среброкупол на Детройт-Понтиак! Аз съм Славек Кисиел. Четиринайсетгодишен и чоберо — човек без родина, също като вас. Днес ще съм вашият виртуален гид.
Съгласно Закона за повторното заселване на Мичиган вие и семейството ви можете да живеете тук до шест месеца, докато възстановите и направите годна за обитаване някоя от изоставените къщи в един от определените за обновяване квартали. Независимо дали идвате от Свободната еврозона, бягате от Големия кудзу или просто ви е нужно повече време да преодолеете Ужасния ден, за нас ще е удоволствие да ви помогнем.
Както вече казах, аз съм просто обикновен чоберо, опитващ се да овладее по-добре амеранглийския на Средния запад. Затова когато се срещнем лице в лице в реалната част от обиколката, не очаквайте от мен да говоря на родния ви език, както прави този аватар! Говорете бавно, за да може звукоииуерът ми да не изостава. И включете вашите.
А, и като стана дума за ииуер, можем да осигурим само едни безплатни очила за АР на семейство и само пет квадратни метра пикселизирана тъкан за телекрани и тъчскрийни. Бюджетът е ограничен. Покрай него — и делът на семействата.
Има раки неща за правене в Среброкупола! От спорт, геймъризъм и курсове за квалификация до аутсорс занимавки и поведенческо моделиране. От скокове от купола до прочутата ни цепелинова лига на закрито! Ще се върнем на това след мъничко.
Но първо с досадните неща. Правилата. Започваме с Големите.
Има и още много, така че е по-добре да се запознаете с тях. Като забранените организации. Да, знам, че има свобода на словото. Но можем да загубим субсидията си от фондация „Глаукъс Уортингтън“, ако тук бъде открита и следа от „Синове те на Адам Смит“, „Приятели на личното пространство“, „Сините милиции“ или „Патмозийци“… вижте тук за пълния списък. Някои от тях имат свои собствени заселнически общности от южната страна, така че ако сте пристрастени, идете при тях. Този купол е неутрална територия.
Разбрахме ли се? Тогава се насладете на остатъка от виртуалната обиколка. Тя има комедийна версия на симниво 312, римувана на 313 и фантастичен вариант с чудовища на 314. След това скочете на ниво 376 и участвайте в задължителната (но забавна!) викторина.
И накрая, елате за най-добрата част — реалната обиколка. Тя започва в 15:00 пред бар „Диджа-Ямайка Ганджа“.
7.
Оправяне на сметките
— Благодаря, че се отзовахте така бързо, господин Брукман.
Ръкостискането на Крандъл Стронг изглеждаше спокойно и уверено, пръстите му бяха дълги почти като на Хамиш. Впечатлението нямаше нищо общо с прословутото дрънкане, когато тялото на сенатора сякаш се тресеше от нерви, а вените по лицето и врата му пулсираха, докато дуднеше за зловещи конспирации пред няколкостотинте гости на официалния обяд, реещите се камери и иисвидетелите.
Тук, във външния кабинет на сенатора, верните членове на екипа му сновяха напред-назад като през всеки нормален ден. Все пак всеки проницателен наблюдател като Хамиш можеше да усети подмолното напрежение. Вместо лобисти и избиратели имаше предимно медийни представители, пропъдени в ъгъла — дългурести младежи, които мърмореха и мърдаха пръсти, скитайки из виртуални светове, но в същото време си вършеха и работата, оглеждаха офиса, готови моментално да запишат някоя дума, която обещава да се превърне в новина. Защото всеки жив и дишащ гражданин имаше права и… а бе — това им беше работата.