Фаворит
Шрифт:
Измъкнах пътната си чанта от колата и влязохме обратно вътре.
— Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? — попита Кейт.
— А ти защо не го направи? — попитах я на свой ред. — Преди да дойда.
— Ами аз… хм… защото… — Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.
— Заради Дейн, нали?
— Да, заради Дейн. — Очевидно й стана неудобно.
— Това напълно ме задоволява — каза тихо. — И те харесвам заради това.
Целунах
В неделя след обяда — леля Деб особено странно подчертаваше тази дума — получих разрешение да разходя Кейт с колата.
Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.
Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.
— Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска — каза ми тя. — Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.
— Доста тъпо по отношение на леля ти — казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.
— О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма — допълни Кейт със закачлива усмивка.
След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.
Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.
— Изучавам различните народи подробно — обясни ми той. — След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?
Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им
— Кой народ изучавате сега? — попитах. — Кейт ми каза нещо за индианците…
Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.
— Да. Правя преглед на древните народи на двете Америки и северноамериканските индианци бяха последният предмет на изследването ми. Разделът за тях е там.
Той ме заведе до един ъгъл на просторния кабинет. Сбирките от пера, броеници от мъниста, ножове и стрели изглеждаха почти толкова смешни, както и в онези филми за Дивия запад, но не се съмнявах, че предметите са оригинални. А в центъра на колекцията висеше кичур черна коса с някакво избеляло парче от материя, висящо под нея, към което бе прикрепен лаконичен надпис „скалп“.
Обърнах се и изненадах чичо Джордж, който ме наблюдаваше с тайно удоволствие. Той отклони погледа си към шкафа.
— О, да — каза. — Скалпът е истински. Той е само на около сто години.
— Интересно — казах с равен глас.
— Загубих около година със северноамериканските индианци, защото там има много различни племена — продължи той. — Но сега вече работя върху Централна Америка. После ще се заема с южноамериканските, с инките и хората от Огнена земя и така нататък. Не съм учен, разбира се, не съм работил на място, но пиша понякога статии за различни издания. В момента съм зает с една серия за индианците в „Удивителен свят“ — седмично издание за младежите. — Тлъстите му бузи се разтресоха, докато се смееше тихо на това, което трябваше да е изключителна шега. После стегна устни. Розовите гънки от плътта му се поуспокоиха и той закрачи към вратата.
Последвах го и спрях пред голямото, инкрустирано и полирано в черно дъбово бюро, поставено пред прозореца. На него извън двата телефона и сребърна мастилница имаше няколко албума с бледосини корици, надписани „Арапахи“, „Чероки“, „Сиукси“, „Навахо“ и „Мохоук“.
Отделно от това имаше и друга папка, надписана „Маи“, и ръката ме засърбя да я разтворя, защото никога досега не бях чувал за подобно племе. Пухкавите пръсти на чичо Джордж твърдо затиснаха корицата на папката и я затвориха отново.
— Току-що почнах да работя върху този народ — каза той с извинителен тон. — Все още няма какво особено да се види.
— Никога не съм чувал за подобно племе.
— Те са централноамерикански индианци, а не северни — каза той с любезен тон. — Били са астрономи и математици, знаете ли. Много цивилизовани. Намирам ги очарователни. Те са открили обработката на каучука и са го правили на топки далеч преди да е бил известен в Европа. Сега изследвам войните им. Опитвам се да разбера какво са правили с военнопленниците си. Някои от техните фрески показват пленници, молещи за милост.