Фаворит

Франсис Дик

— И тогава какво направихте? — попита Кейт, увлечена от разказа.

— Взех Принц. Тогава беше на година. Имах известна представа за работа с кучета от армията и обучих Принц да стане истински боец.

— Наистина сте го сторили — казах, като гледах кучето, което сега си лежеше мирно в дървената колибка, отпуснало глава върху лапите си.

— Разходих го и го показах на някои от другите жертви — продължи Томкинс — и им казах, че ако и те си вземат кучета, ще прогоним таксиджиите. Някои от тях не разбираха, че такситата са замесени в тази работа. Бяха твърде уплашени, за да се интересуват. Както и да е, в крайна

сметка много от тях си взеха кучета и аз им помогнах да ги обучат, но това е трудно, защото кучето се подчинява само на един господар, нали разбирате, а аз трябваше да ги уча да се подчиняват на някой друг, а не на мен. Но все пак се получи. Но не са толкова добри като Принц, разбира се.

— Естествено — каза Кейт.

Съдържателят на заведението погледна към нея подозрително, но тя внимателно нареждаше сандвичите на един поднос.

— Продължете — казах аз.

— Накрая някои от хората с деца също се присъединиха към нас. Купиха си елзаски догове или бултериери и уредихме система да водим децата на училище с кола. Редовните отивания до училище ги правеха доста уязвими, нали разбирате. Наех експерт по джудо и неговата кола не трябваше да прави нищо, освен да прекарва децата и майките им. Организирахме се да му плащаме заедно. Той е скъп, разбира се, но не може да се сравни с парите за рекет.

— Чудно — каза топло Кейт.

— Победихме ги наистина, но все още ни предстои работа. Преди седмица разбиха кафене „Раковина“, само на една пресечка оттук. Но сега имаме система да се справяме и с това също. Неколцина от нас отиват, за да оправят нещата, и събираме в шапката по нещо от всички, за да се купят нови маси и столове. Получиха елзаска кучка в кафяво и тя забременя, а те я оставиха в спалнята. Представяте ли си! Кучетата са най-доброто решение — каза барманът сериозно.

Кейт възторжено подсмъркна.

— Дали таксиметровите шофьори са нападали някого от вас лично, или винаги нападенията са били върху собствеността? — попитах.

— Имате предвид извън това, че ме удариха с моя бутилка по главата ли? — Мъжът дръпна ръкава си и показа края на един белег към рамото. — Дълъг е към петнайсет сантиметра. Трима от тях ми се хвърлиха една вечер, когато отивах да пусна писмо. Това беше точно когато Принц бе изпохапал един от техните хора и като глупак бях излязъл без него. До пощенската кутия имаше само една крачка, нали разбирате? Все пак грешка. Те ме направиха на каша, но и аз не им останах длъжен. Казаха ми, че ще ме нападнат отново, ако отида в полицията. Но веднага позвъних на момчетата в синьо и им разказах всичко. Разпознах човека, който ми сряза ръката — млад, рус здравеняк, — и моите показания му струваха шест месеца затвор — продължи той със задоволство. — След това внимавам да не правя и стъпка без Принц и те никога не успяват да се доберат толкова близо до мен, за да ме докопат.

— А какво стана с другите жертви? — попитах.

— Същото като с мен. Трима или четирима бяха бити и наранявани с ножове. Снабдих ги с кучета и убедих някои от тях да се обадят в полицията. Бяха вече минали през най-лошото, но все още доста уплашени, за да свидетелстват в съда. Доколкото знам, досега бандата не е убивала никого. Все пак няма смисъл, нали? Ако някой умре, няма да може да плаща…

— Не — казах замислено, — предполагам, че няма да може. Освен това сигурно допускат,

че една смърт ще изправи всички други на нокти.

— Не мислете, че през цялото време съм разсъждавал само за това — каза той мрачно, — но все пак има разлика между шест месеца присъда за побой и доживотен затвор или бесило и смятам, че точно това ги възпира. Все пак тук не е Чикаго, макар че понякога доста се чудя.

— Предполагам — казах аз, — че ако не могат да взимат пари от старите си жертви, бандата се опитва да „защищава“ хора, които не знаят за вашата организация и за кучетата ви…

— Направили сме си система и за това — прекъсна ме съдържателят на бара. — Всяка седмица пускаме обява във вестник тук, в Брайтън, като приканваме всеки, който е бил изнудван с рекет за охрана или защита, да пише на пощенска кутия еди-коя си, за да получи помощ. И това действа добре.

Кейт и аз го гледахме с неприкрито възхищение.

— Би трябвало да ви произведат генерал, а не старши сержант — казах аз.

— Предотвратил съм няколко злополуки в живота си — каза той скромно. — Онези млади лейтенантчета през войната, дошли направо от цивилния живот, минали някакъв кратък офицерски курс, винаги се радваха на някой съвет от щатен военен. — Той потри ръце. — Какво ще кажете за едно питие сега?

Кейт и аз му благодарихме и се извинихме, че вече е осем часът. Томкинс и аз си обещахме да се информираме взаимно как напредваме в битките и се разделихме с най-приятелски чувства. Но не се опитах да потупам Принц.

Леля Деб стоеше в трапезарията и нервно потрепваше с крак. Кейт много умело извини закъснението ни и леля Деб се умилостиви. Всъщност тя и Кейт бяха дълбоко свързани помежду си. По време на вечерята Кейт разказваше главно на чичо Джордж за нашите следобедни приключения. Леко и забавно му разказа историята за конския фургон-скитник и си направи солена шега със сандвичите с пастет на „Павилион Плаза“, което предизвика забележка от страна на леля Деб, в смисъл, че все пак този хотел е най-гостоприемният от всички в Брайтън. Помислих си за миг за лекомислената Мейвис, за която подозирах може би несправедливо, че раздава своята част от гостоприемството по горните етажи на хотела.

— И после взехме по едно питие в един много мил, мъничък пъб, наречен „Синята патица“ — каза Кейт, като прескочи телефонната кабина и нашата разходка по крайбрежния булевард. — Там си порязах ръката — тя я показа. — Не е много сериозно, разбира се, но отидохме в кухнята, за да измием кръвта, и затова закъсняхме. Собствениците имаха най-ужасния елзаски дог, който съм виждала в живота си. Той изръмжа няколко пъти срещу Алън и го накара да се смръзне от страх…

Тя спря, за да хапне един залък от печеното агнешко.

— Страхувате ли се от кучета, господин Йорк? — попита леля Деб с известно неодобрение. Тя беше много привързана към дакела си.

— Зависи — отвърнах.

— Наистина — допълни Кейт — не можеш да се влюбиш в Принц. Мислех, че го наричат Принц, защото е черен. Черния принц. Както и да е, той е полезен, колкото всеки дог. Ако ви разкажа какво ни разправи съдържателят за бандитизма, царящ в малкия стар Брайтън, сигурно няма да може да заспите в леглата си.

— Тогава, моля те, не ни разказвай, Кейт, нали, скъпи? — каза леля Деб. — И без това си имам толкова неприятности с безсънието.