Фаворит

Франсис Дик

В този момент Джо Нантуич се блъсна в Дейн, като че ли въобще не беше го видял. Спря, без да се извини, отстъпи крачка назад и пое отново към съблекалнята. Очите му бяха широко отворени и шареха объркано.

— Пиян е — каза Дейн невярващо, — дъхът му мирише на бъчва.

— И той си има проблеми.

— Ще има и още, преди следобедът да е свършил. Само гледай някой от комендантите да не усети този алкохолен взрив.

Джо отново се появи близо до нас и ми заговори без предисловия. Истина беше, че всеки можеше да улови

дъха му отдалеко.

— Получих още едно. — Той извади от джоба си лист хартия. Беше мачкан и отново изгладен, така че по листа имаше стотици дребни гънки, но съобщението, надраскано с химикалка, се четеше съвсем ясно.

БОЛИНБРОК. ТАЗИ СЕДМИЦА — гласеше надписът.

— Кога го получи? — попитах.

— Когато пристигнах, ме чакаше на рафта за писма.

— Тогава много бързо си се подредил — казах.

— Не съм пиян — заяви Джо обидено, — просто ударих две бързи в бара срещу стаята за претегляне.

Дейн и аз едновременно повдигнахме вежди. Барът, за който ставаше дума, нямаше предна стена и всеки можеше да бъде спокойно видян от треньор, собственик или комендант, който би влязъл в помещението с теглилката. Най-сигурният начин за самоубийство за някой жокей беше да „изпие две бързи“ в бара преди първата гонка, но в момента не мислех за невероятния му късмет. Джо изхълца.

— Две бързи двойни предполагам — каза Дейн с усмивка, като взимаше хартията от ръката ми и я четеше. — Какво означава това „Болинброк, тази седмица“? Защо вдигаш толкова много пара?

Джо дръпна листа, смачка го отново и го мушна в джоба си. Като че ли за първи път осъзнаваше факта, че Дейн слушаше разговора.

— Това не е твоя работа — каза грубо.

Изпитах силно желание да му кажа, че не е и моя. Но той се обърна отново към мен с въпроса:

— И какво трябва да направя? — В гласа му се долавяше болезнено самосъжаление.

— Състезаваш ли се днес? — попитах.

— Аз съм в четвъртото и последно. Онези проклети аматьори днес имат две състезания. Малко е тънко да ни оставят само четири гонки, с които да си изкарваме хляба, нали? И защо тези дебелогъзи джентълмени-ездачи не си стоят там, където им е мястото? Това е всичко, което правят добре — допълни той с известна доза благосклонност.

Настъпи кратко мълчание. Дейн се засмя. Джо въпреки всичко не беше толкова пиян, за да не разбере, че язди любимия си кон не пред този, пред когото трябва.

— Разбира се, Алън, нямах предвид лично теб…

— Ако още искаш моя съвет с оглед мнението ти за аматьорите жокеи — казах му, като още се правех на сериозен, — би трябвало да изпиеш бързо три чаши силно черно кафе и да не се мяркаш наоколо колкото се може по-дълго време.

— Имах предвид какво да правя с тази бележка? — Джо имаше по-дебела кожа от гюрука на кабриолет.

— Въобще не й обръщай

внимание — казах. — Мисля, че онзи, който я е писал, си прави шегички с теб. Може би знае, че обичаш да потапяш мъката си в уиски, и разчита да се ликвидираш сам, като не го принуждаваш да прави нищо друго, освен да ти праща заплашителни писъмца. Чисто, безкръвно и ефикасно отмъщение.

Нацупената физиономия на бебешкото лице на Джо бавно се смени с решителността на муле, което бе с една степен по-малко отблъскващо.

— Никой няма да ми направи нищо — каза той с агресивност, която предполагах, че ще намалее заедно с количеството на алкохола в кръвта му.

После се измъкна от стаята за претегляне вероятно в търсене на черно кафе. Дейн се канеше да ме запита за какво става дума, но бе шляпнат силно по гърба от Сенди Мейсън, който гледаше с отвращение след Джо.

— Какво му става на тоя малък глупак? — попита той, без да очаква отговор. — Виж, Дейн, светни ме, моля те, за оня кон на Грегъри, който ще яздя. Никога не съм го виждал преди, доколкото знам. Изглежда, собственикът харесва червената ми коса или нещо такова. — Заразителният смях на Сенди накара няколко души наблизо да се обърнат и също да се усмихнат.

— Дадено — каза Дейн. Те се впуснаха в технически обяснения и аз ги оставих. Но Дейн ме хвана за ръката.

— Дали ще е добре — каза той — да разказвам на хората… на Сенди например, за жицата?

— Защо не. Може пък случайно да разбереш нещо от някого, за когото въобще не съм се сетил. Но внимавай. — Мина ми през ума да му кажа за предупреждението в конския фургон, но историята беше дълга и се задоволих да добавя: — Не забравяй, че можеш да засегнеш хора, способни да убиват, дори и погрешка.

— Да, прав си — изглеждаше стреснат, — ще внимавам.

— За какво говорите толкова тържествено вие двамата? Някой да не е свалил онази прелъстителна брюнетка, по която си падате толкова? — каза Сенди.

— Става дума за Бил Дейвидсън — каза Дейн, без да обръща внимание на закачките.

— Какво за него?

— Падането, което го уби, е причинено от някаква жица, препречена над препятствието, Алън я е видял.

— Алън я е видял — повтори Сенди. Изглеждаше ужасен. После, разбрал цялото значение на думите, допълни: — Но това е убийство.

Изтъкнах причините, поради които смятах, че не са възнамерявали да го убият. Очите на Сенди ме гледаха, без да мигнат, докато не свърших.

— Мисля, че си прав — каза той. — Какво смятате да правите по този въпрос?

— Той се опитва да разбере кой стои зад всичко това — каза Дейн. — Мислехме си дали би могъл да ни помогнеш. Дали си чул нещо, което би могло да обясни стореното? Хората споделят разни неща, нали знаеш.

Сенди прокара здравите си загорели ръце през къдравата си червеникава коса и потърка тила си. Този мозъчен масаж обаче не доведе до велики мисли.