Фаворит
Шрифт:
— Добро куче Принц — каза той с нотка на ирония. — Добре, не можем да оставим бара без обслужване. Сю, скъпа, би ли погледнала клиентите, докато поговоря с тези млади хора?
— Не съм свършила със сандвичите още — протестира жена му.
— Аз ще ги направя — каза Кейт с щастлив глас. — И да се надяваме, че няма да ги изпоцапам много с кръв. — Тя взе нож и започна да маже с масло филиите хляб. Съдържателят и жена му като че ли по-малко можеха да се справят с Кейт, отколкото с шофьорите на таксита: след моментно колебание съпругата отиде на бара.
— Кажете, господине? — приготви се да слуша барманът.
Разказах му накратко историята за смъртта на Бил и
— Ако мога да открия — завърших аз — кой стои зад „Марконикарс“, може би ще намеря човека, който е подготвил злополуката с майор Дейвидсън.
— Да, разбирам — каза той. — Надявам се, че ще имате по-голям късмет от мен. Да се опитате да откриете кой притежава „Марконикарс“, е като да си блъскате главата в тухлена стена. Няма изход. Все пак ще ви кажа всичко, което знам. Колкото повече хората душат около тях, толкова по-бързо ги ликвидират. — Той се наведе и взе два сандвича. Подаде ми единия и захапа другия.
— Не забравяй да си оставиш място и за печеното агнешко — каза Кейт, като ме видя, че дъвча, и погледна часовника си. — О, скъпи, ужасно закъсняваме за вечерята и мразя да се извинявам пред леля Деб. — Но тя продължи да размазва маслото.
— Купих „Синята патица“ преди осемнайсет месеца — каза съдържателят. — Когато минах в цивилния живот.
— Старши сержант ли? — промърморих.
— Старшина на полк — представи се с обяснима гордост той. — Казвам се Томкинс. Да, закупих „Синята патица“ със спестяванията си и с премията при пенсиониране, а и барът се продаваше дяволски евтино. Съвсем изгодно. Трябваше да разбера, че има уловка. Работехме около три седмици и печелехме добри пари, когато една нощ дойде онова момче и заяви черно на бяло, че ако не плащаме като предишния собственик, ще стане много лошо. Взе шест чаши от бара и ги строши. Каза, че иска петдесет кинта седмично. Да, петдесет лири стерлинги! Не е чудно, че предишният собственик е побързал да се махне. По-късно разбрах, че той се е опитвал да го продаде от месеци, но местните хора са знаели, че биха си купили и бедите заедно със заведението, и са го оставили да чака някой лапни-шаран като мен, който излиза направо от армията и още потен от ученията, се хвърля и пада право в трапа.
Барманът Томкинс задъвка сандвича.
— Хубаво, казах му да се омита. Дойде следващата вечер с петима други и разпертушини всичко. Удряха ме със собствените ми бутилки и заключиха жена ми в килера. После дочупиха всички бутилки и чаши на бара и всички столове. Когато дойдох на себе си, лежах на пода, а петимата се бяха събрали в кръг около мен. Казаха, че това било само тест. Ако съм продължавал да не плащам по петдесет лири седмично, щели да счупят всички бутилки в склада и да източат всичкото вино в избата. А след това, допълниха, идвало ред на жена ми.
Лицето му пламтеше от гняв, докато разказваше за това.
— Какво стана после? — попитах.
— Ами след германците и японците не исках да се предам лесно на някакви дребни боклуци по английското крайбрежие. Плащах няколко месеца, за да мога да си поема дъх, но петдесет излишни лири се намират трудно извън режийните и данъците. Бизнесът не е лош, но е дребен и при това положение не ми оставаше нищо освен пенсията ми. Никак не беше добре.
— Не повикахте ли полиция? — попитах.
На лицето на Томкинс се появи любопитна сянка от срам.
— Не — каза колебливо, — тогава не го сторих. Не бях разбрал откъде идват тези хора, а и ме заплашваха с какво ли не, ако обадех на полицията. Все пак не беше добра армейска тактика да се сблъскваш с враг, който веднъж ти е нанесъл поражение,
— Сигурно полицията би могла да затвори фирмата „Марконикарс“, ако я обвини в престъпления — казах.
— Да, може би, вие си мислите така — отвърна той, — но не е точно така. Знаете ли, че това е истинска таксиметрова компания. И то голяма. Повечето от шофьорите пътуват нагоре-надолу и дори не знаят какво всъщност става. Веднъж говорих с двамина и им казах, че компанията им служи за прикритие на рекет, а те отказаха да ми повярват. Мошениците изглеждат на пръв поглед съвсем нормални, нали разбирате? Също като останалите. Те пристигат с колите си до вратата ви, да кажем, точно когато настъпи време за затваряне, изглеждат съвсем невинни, влизат и искат парите; и като че ли нищо не е станало, взимат някой клиент и го откарват вкъщи срещу нормална тарифа — всичко е напълно почтено.
— Защо не си осигурите преоблечен полицай, който да седи на бара и да арестува таксиметровия шофьор тъкмо когато прибира парите? — предложи Кейт.
— Няма да свърши работа, госпожице — каза горчиво собственикът на заведението. — Първо, идват в различни дни и един полицай би трябвало да чака сигурно седмица, за да ги хване. Освен това няма повод за арест. Те имат полица за заем, подписана от мен за петдесет лири, и ако си имат неприятности с полицията, всичко, което трябва да направят, е да я покажат и не могат да бъдат пипнати. Полицията би помогнала, ако им осигурите някакви доказателства за пред съда, но когато става думата на човек срещу човек, не могат да сторят нищо.
— Жалко, че сте подписали такъв документ — въздъхнах.
— Не съм — отвърна засегнат той, — но много прилича на моя подпис, дори и аз бих се объркал. Веднъж се опитах да я грабна, но тарикатът каза, че това нямало голямо значение — щели да направят друга. Сигурно разполагат с подписа ми от някое писмо или нещо друго и го копират. Лесно е да се направи.
— Значи все пак им плащате — казах почти разочарован.
— Бъркате, уважаеми, не плащам — каза барманът и мустакът му щръкна войнствено. — Не съм им платил и петак повече от година. Откакто си взех Принц. Изпохапа четирима от тях за един месец и това ги обезкуражи, мога да ви кажа. Но все още се навъртат. Сю и аз не смеем много да излизаме и винаги сме заедно, а взимам Принц със себе си. Имам аларми срещу крадци на всички врати и прозорци те вдигат ужасна врява, ако някой се опита да се промъкне, докато спим. Но това не е живот, господине. Много лошо се отразява на нервите на Сю.
— Каква неприятна история — каза Кейт, като махаше лютеница от пръстите си. — Не може да продължавате завинаги така.
— О, не, госпожице, засега ги побеждаваме. Те не искат пари само от нас. Имат редовни жертви. Десет или единайсет кръчми като нашата — леснодостъпни места. И малките магазинчета, будки за тютюн и цигари, сувенирни щандове, такива неща, а и шест или седем малки кафенета. Но нито едно голямо заведение. Те скубят само фирми, в които работят самите собственици, като нас. Когато се забърках в тази работа, трябваше да посетя всяко от тези места и да питам направо собствениците дали плащат рекет за защита. Отне ми седмици, районът беше доста голям. Онези, които плащаха, бяха наплашени до смърт и не искаха да говорят, но разбирах кои са те само по начина, по който си държаха устата затворени. Говорех им, че трябва да спрем плащането и да се борим. Но много от тях имаха деца и не искаха да рискуват, така че не можех да ги обвинявам.