Фаворит

Франсис Дик

— Да, но обикновено повечето ми говорят за приятелките си, за залозите или нещо подобно. Но не и за майор Дейвидсън. Всъщност не бяхме големи приятели, защото той мислеше, че съм забавил един от конете на негов приятел. Ами — каза Сенди с подкупваща усмивка — може и да съм го сторил. Както и да е, преди няколко месеца се сдърпахме.

— Разбери дали приятелите ти букмейкъри са чули някакви слухове — каза Дейн. — Обикновено те долепят уши до земята.

— О’кей — отвърна Сенди, — ще разпространя новината и ще видя какво ще стане. Хайде сега да продължим, нямам много време до първата гонка и бих искал да знам как ще се държи

този проклет кон. — Дейн се поколеба и Сенди допълни: — Хайде, не бъди егоист и не се отмятай. Обикновено Грегъри ме моли да яздя за него само когато конят е толкова смрадлив, че той не се осмелява да помоли някой по-чувствителен мъж.

— Това е кобила — каза Дейн, — имаща зверския навик да галопира към основата на преградите като че ли не съществуват. Обикновено завършва в открития ров.

— Добре, благодаря — каза Сенди, без да е възторжен от новината. — Ще й ощавя кожата и скоро ще промени държанието си.

Той закрачи към съблекалнята.

Дейн погледна след него.

— Още не се е пръкнал конят, който би уплашил този нехранимайко Сенди — каза той с възхищение.

— Нервите му са железни — съгласих се, — но защо Пит мъкне подобно животно на всички места?

— Собственикът мечтае да има бегач в Челтнъм. Знаеш как е. Снобски ценности и така нататък — каза той пренебрежително.

Постепенно бяхме избутани от тълпата треньори и собственици. Излязохме навън. Двама журналисти, специализирани в конните надбягвания, веднага обсадиха Дейн, за да го разпитват за мнението му за ездата на „Златната купа“ след два дни.

Следобедът напредваше. Състезанията започнаха. Беше хубав слънчев ден. Празничното настроение на тълпата вибрираше почти като електрически заряд във въздуха.

Сенди прекара кобилата над първия открит ров, но изчезна в следващия. Измъкна се широко усмихнат, като сипеше проклятия.

Джо се появи отново след втората гонка и изглеждаше по-малко пиян, но по-уплашен. Отървах се от него най-безцеремонно.

Дейн яздеше като демон и спечели Шампионското състезание с препятствия със съвсем малка преднина. Пит, потупвайки коня, сподели със собственика му поздравленията на високопоставената тълпа, събрала се около мястото за разседлаване. Беше толкова очарован, че трудно намираше думи. Едър мъж със зачервено лице, той носеше шапката си килната назад и се опитваше да се държи така, като че ли подобни неща се случваха с него едва ли не всеки ден, но всъщност това бе най-важният победител, трениран от него досега.

По-късно, застанал в парадния кръг преди любителските гонки, той бе все така развълнуван и разправяше обичайната си шега за Пелиндръм, че това е дума, която се чете еднакво и напред и назад. И когато последвах съвета му и се залепих като сянка за ирландеца, докато той се опитваше да се изплъзне от групата, и препускайки само една дължина зад него през цялото време, го задминах със задоволителен спринт на петнайсет метра пред финиша, Пит каза, че денят му е пълен успех.

Искаше ми се да го прегърна, толкова бях възбуден. Въпреки че бях печелил няколко състезания в Родезия и около трийсет гонки, откакто бях в Англия, това беше първата ми победа в Челтнъм. Чувствах се толкова замаян, като че ли вече бях изпил шампанското, което чакаше да бъде отворено в съблекалнята и да се налее в обичайната тържествена купа, от която се пиеше в деня на Шампионското състезание с препятствия. Пелиндръм беше в очите ми

най-красивият, най-интелигентният и най-чудесният кон в света. Все още витаех в облаците, докато се преобличах във всекидневните си дрехи. Излязох навън. Мрачното настроение, с което бях дошъл, ми изглеждаше някъде хиляди години назад. Бях толкова щастлив, че се чувствах способен да се премятам презглава като децата. Толкова пълно, трудно поддаващо се на описание задоволство те навестява сравнително рядко и едновременно с това, неочаквано и за мен, дощя ми се и баща ми да беше присъствал.

Проблемът с Бил се бе смалил в далечината и само защото по-рано бях планирал да свърша това, се насочих с въздушна стъпка към паркинга за конски фургони.

Беше препълнен. В този ден бягаха около двайсет коне във всяка гонка и почти всеки фургон за коне беше ангажиран в пренасянето им. Крачех покрай редиците, като си подсвирквах весело и гледах към регистрационните номера с половин око и с още по-малко внимание.

И тогава го видях.

АРХ 708.

Щастието ми се пукна като балон от дъвка.

Нямаше съмнение, че това беше същият конски фургон. Обикновен модел от типа „Дженингс“ с дървен обков. Доста стар, с вехт и излющен лак. Върху вратите или корпуса нямаше изписано името на собственика или треньора.

Фургонът беше празен, с изключение на една кофа, торба овес и попона, обикновените неща, нужни при пътуване на състезателни коне. Подът беше обсипан със слама, макар че преди три дни беше съвсем чист.

Покривалото, помислих си, би могло да ми даде ключ към въпроса откъде идваше фургонът. Повечето треньори и някои от собствениците бродираха инициалите си или зашиваха парченца плат с печатни букви в края на конските покривала. Ако имаше инициали, щеше да бъде лесно.

Повдигнах грубата материя. На цвят беше бледосива и бежова, обточена с тъмнокафява материя. Открих инициалите и се вкамених. Бродирани върху тъмнокафявата коприна, ясно се виждаха буквите А. И.

Това бе моето наметало.

Пит, при когото влетях, изглежда, нямаше настроение да отговаря на въпроси, изискващи повече мислене. Стоеше облегнат на входа на помещението за претегляне с чаша шампанско в ръка и с пура в другата, заобиколен от приятели, изглеждащи по същия начин. От порозовелите им бузи разбрах, че честването е започнало преди доста време.

Дейн ми бутна чаша в ръката.

— Къде се губиш? Добре се справи с Пелиндръм. Пийни малко. Плаща собственикът. Господ да го благослови. — Очите му светеха с онази фантастична, неземна възбуда, която допреди малко сам изпитвах. Тя започна да се връща бавно и в сърцето ми. Въпреки всичко беше велик ден. Загадките можеха да почакат.

Отпих глътка шампанско и казах:

— И ти се справи отлично, стари разбойнико. Готови сме за „Златната купа“.

— Де този късмет! — рече Дейн. — Сега не мога да уцеля десетката.

Въпреки всичко разбрах от смеещото му се лице, че това въобще не го интересува. Изпразнихме чашите си.

— Ще ида за друга бутилка — каза той и се изгуби сред шумната, претъпкана съблекалня.

Огледах се и зърнах Джо Нантуич, притиснат в един ъгъл от огромния господин Тюдор, който му говореше нещо. Лицето му бе притъмняло. Джо, все още облечен в цветовете на гонката, слушаше с нещастен вид.

Дейн се върна с току-що отворена бутилка, от която преливаше пяна, и напълни чашите ни. Проследи погледа ми.