Фаворит

Франсис Дик

Споделих я и с един дребен човечец, който си изкарваше хляба, като продаваше информация на всеки, който би могъл да плати за нея.

Разказах я и на продавача на вестници, който дръпна мустака си и пропусна един купувач.

Разказах я и на един журналист по конните надбягвания, способен да помирише допинг скандал на километри разстояние.

Съобщих я и на един армейски приятел на Бил; казах и на Клем в стаята за претегляне; споделих я и с главния коняр на Пит Грегъри.

От всички тези приказки, пуснати по вятъра, не успях да науча нищо.

А тепърва, предполагах, трябваше да усетя приближаващата се буря.

Осма глава

В неделя сутринта, докато си седях със Сила, децата и Джоан около кръглата кухненска маса и се наслаждавах на обилната домашна закуска, телефонът иззвъня.

Сила вдигна слушалката, но се върна с думите:

— Алън, за теб е. Не си каза името.

Отидох във всекидневната и вдигнах слушалката. През прозорците блестеше мартенското слънце и хвърляше отблясъци върху купа с червени и жълти шарки, поставена на телефонната масичка.

— Алън Йорк слуша — произнесох в слушалката.

— Господин Йорк, предупредих ви преди седмица. Решили сте да пренебрегнете предупреждението.

Косите ми настръхнаха. Засърбя ме главата. Гласът беше тъп и съскащ, почти шепнещ, нито груб, нито настоятелен, по-скоро като при обикновен разговор.

Не отговорих.

— Господин Йорк? Още ли сте на телефона? — попита гласът.

— Да.

— Господин Йорк, не обичам насилието. То по-скоро ме отвращава. Не е в характера ми да признавам това, господин Йорк. Но понякога, това според мен е вярно, насилието е единственото средство, с което се постигат резултати. Разбирате ли ме, господин Йорк?

— Да — казах аз.

— Ако обичах насилието, господин Йорк, миналата седмица щях да ви отправя далеч по-грубо предупреждение. Давам ви още една възможност да разберете колко не искам да ви причиня зло. Само си гледайте работата и спрете да задавате глупави въпроси. Това е всичко. Спрете с въпросите и нищо няма да ви се случи. — Настъпи мълчание, после тихият глас продължи леко заплашително: — Разбира се, ако реша, че насилието е абсолютно необходимо, винаги ще намеря някой да го приложи. Няма да има нужда лично да наблюдавам. По този начин няма да е толкова болезнено за мен. Надявам се, че ме разбирате, господин Йорк?

— Да — казах отново. Помислих за Сони, за гадната му усмивка и ножа му.

— Добре, това е всичко. Надявам се, че този път ще бъдете по-разумен. Приятен ден, господин Йорк. — Апаратът изщрака и връзката прекъсна.

Натиснах вилката и позвъних в централата. Когато ми отговориха, помолих госпожицата да ми каже, ако е възможно, откъде беше позвъняването.

— Един момент, моля — каза тя. Страдаше от възпалени сливици. Отново чух гласа й: — Обаждането е минало през Лондон, но по-нататък не мога да го проследя. Съжалявам много.

— Няма значение. Благодаря ви — казах.

— Удоволствието е мое — отвърнаха сливиците.

Поставих слушалката на мястото й и се

върнах към масата.

— Кой беше? — попита Хенри, като си мажеше дебело мармалад върху препечената филийка.

— Един човек търсеше куче — отвърнах.

— Или с други думи — каза Поли, — ако не задаваш много въпроси, няма да те лъжат много.

Хенри й се оплези и отхапа голям залък от филийката си. Мармаладът потече в края на устата му. Той го облиза лакомо.

— Хенри винаги иска да знае кой звъни — обади се Уилям.

— Да, скъпи — каза Сила разсеяно, като чистеше яйце от пуловера му, — бих искала да се навеждаш над чинията си, когато ядеш, Уилям. — Тя целуна върха на русата му глава.

Подадох чашата си на Джоан за още кафе.

— Ще ни заведеш ли на чай в Челтнъм, Алан? — каза Хенри. — Може ли да си поръчаме от онези страхотни неща с крем като миналия път и сладоледи и сода със сламка и малко фъстъци за из път до вкъщи?

— О, да — каза Уилям с възторг.

— Бих се радвал — казах, — но не мога днес. Може би ще го направим другата седмица. — Беше дошло време за моето гостуване в дома на Кейт. Щях да остана там две нощи и мислех да се явя в офиса чак в понеделник.

Като видях разочарованите личица на децата, обясних:

— Днес трябва да се срещна с един приятел. Няма да се върна до понеделник вечерта.

— Колко досадно — каза Хенри.

Лотосът гълташе километрите между Котсуолдс и Съсекс и мъркаше тихо като доволна котка. За петдесет и три минути преминах осемдесет и петте километра от Сайрънсестър до Нюбъри не само защото много бързах, а просто заради удоволствието да карам колата със скоростта, за която бе направена. Освен това пътувах към Кейт. По всяка вероятност.

Забавих се от Нюбъри до Кроул, поех направо по Бейзинсток роуд, минах американската военновъздушна база в Грийнъм Комън и от криволичещото село Кингсклиър запраших с плавен галоп от над сто километра в час.

Кейт живееше на седем километра от Бърджес Хил в Съсекс.

Пристигнах в Бърджес Хил в един и двайсет, намерих пътя до гарата и паркирах на един ъгъл, скрит от голямо стрелбище. Не исках да се размотавам в Брайтън с кола: веднъж вече този „Лотос“ ме бе вкарал в капан и сега се колебаех да си показвам носа там, където можех да бъда лесно засечен от таксита, карани от Пийки, Сони, Бърг или останалите.

Пътуването ми отне шестнайсет минути. Във влака се запитах най-малко за стотен път, защо бях решил да се навирам в гнездото на осите и кого бях разтревожил, като разгласих, че не само зная за металната жица, но и възнамерявам да открия кой я е поставил? Сещах се само за два възможни отговора и единият не ми харесваше особено много.

Спомням си как казах на Клифърд Тюдор на път от Плъмптън към Брайтън, че смъртта на Бил повдига много въпроси; все едно да му бях казал направо, че съм наясно, че не става дума за злополука и смятам да направя нещо в тази насока.