Фаворит

Франсис Дик

— Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?

Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.

— Страхувам се, че току-що го изпуснахте — каза тя. — Върна се в апартамента си.

— Често ли идва тук? — попитах.

— Мислех, че знаете — погледна ме тя изненадано. — Той е в съвета на директорите на хотела.

Един от основните акционери. На практика — добави тя със забележителна откровеност — той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.

От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.

— Има ли кола? — попитах.

Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.

— Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…

— Мейвис!

Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.

— Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш — каза тя.

Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.

— Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? — Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.

— Хъм — казах. — Може ли да пием чай тук?

Тя погледна към часовника.

— Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.

Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.

— Това е една от опасностите при разследването, предполагам — каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. — Какво откри?

Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.

— Бих приела, че едва ли има нещо общо — каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.

— Не мисля така — въздъхнах.

— Сега какво следва?

— Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…

— Нека им звъннем и да ги питаме — предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. — Аз ще свърша това — каза. — Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.

Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.

— Не ми казаха нито едно име — рече. — Трябва да призная, че човекът отсреща

беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.

— Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…

Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.

— Обажда се Алън Йорк — казах. — Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.

Гласът от Мейдънхед отвърна, че ще предаде съобщението на инспектора сутринта, но не може да потвърди дали инспектор Лодж ще изпълни желаното разследване. Хубав служебен жаргон. Благодарих на полицая и затворих.

Кейт стоеше близо до мен до телефонната кабина. От нея се носеше деликатен аромат на цветя, толкова слаб, че беше като полъх. Целунах я нежно. Устните й бяха меки, сладки и сухи. Тя постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите, усмихвайки се. Отново я целунах.

Един мъж отвори вратата на телефонната кабина и се засмя, като ни видя.

— Съжалявам… Исках да телефонирам… — Той се дръпна назад притеснен.

Погледнах часовника си. Беше почти шест и половина.

— Кога ни каза да се върнем леля Деб? — попитах.

— Вечерята е в осем. Дотогава ще сме там. — Кейт беше в добро настроение. — Нека се разходим по булеварда и да разгледаме антикварните магазини.

Закрачихме бавно по крайморския булевард на Брайтън, като се спирахме пред всяка ярко осветена витрина и се любувахме на изложените предмети. Спряхме и на един-два ъгъла в настъпващия сумрак, за да продължим това, което бяхме прекъснали в телефонната будка. Целувките на Кейт бяха сладки и девствени. Нямаше опит в любовта и макар че тялото й потрепери веднъж или два пъти в ръцете ми, нямаше страст в начина, по който ми отвръщаше.

На края на булеварда, когато обсъждахме накъде да продължим, внезапно зад нас блеснаха светлини. Обърнахме се. Заведението „Синята патица“ отваряше вратите си за вечерта. Изглеждаше приятно и уютно местенце.

— Какво ще кажеш за глътка алкохол, преди да се върнем? — предложих.

— Прекрасно — каза Кейт. И по този съвсем незабележителен начин направихме най-решителната си стъпка в следобедното разследване.

Влязохме в „Синята патица“

Девета глава