Фаворит
Шрифт:
— Но ти не си, така ли? — каза Пит. — Не те упреквам, но не мога и да ти помогна много. Има все пак едно нещо… Бил ми съобщи за някакъв телефонен разговор, който го разсмял. Но всъщност не чух точно какво ми казваше — мислех си за конете, знаеш как е. Беше нещо свързано с падането на Адмирал. Мислеше, че това е страшен майтап, но така и не обърнах внимание, за да разбера какво съм пропуснал. Мислех си, че не е нищо важно. Когато Бил бе убит, се зачудих дали няма нещо странно в това, но те попитах и ти ми каза, че не си забелязал
— Да, съжалявам — рекох. — Колко време преди злополуката Бил ти каза за телефонното обаждане?
— Последния път, когато разговарях с него — каза Пит. — Беше в петък сутринта, точно преди да отлетя за Ирландия. Звъннах, за да му кажа, че всичко е готово за участието на Адмирал в гонката на следващия ден в Мейдънхед.
Тръгнахме към помещението за претегляне. Подчинен на внезапен импулс, попитах:
— Пит, използвал ли си някога таксита от Брайтън? — Той живееше и тренираше в Долен Съсекс.
— Немного често — отвърна. — Защо?
— Има двама-трима таксиметрови шофьори, с които бих искал да разменя няколко думи — казах, като не добавих, че ми се щеше тази размяна да стане в подходящо време и на пуста задна уличка.
— Има няколко фирми за таксита в Брайтън, доколкото знам — каза ми той. — Ако искаш да откриеш определен човек, защо не опиташ на гарата? Обикновено взимам такситата оттам. Те се редят в очакване на влаковете от Лондон.
Вниманието му грабна ирландски кон, който се отправяше към заграденото място, определено за състезателите преди гонките. Започваше първото състезание.
— Това е Конимара или аз съм холандец — каза Пит завистливо. — Свързах се с един от моите агенти и се опитах да го купя миналия август, но искаха осем хиляди лири за него. Държали го в някаква полусрутена колиба зад един свинарник, така че моят агент не поискал да плати цената. А я го погледни сега. Спечели вече гонката за млади коне в Лепърдстоун с цели двайсет дължини и въобще не му мигна окото. Най-доброто младо животно, което ще видим тази година.
Умът на Пит отново се бе завърнал към обичайните теми и ние поговорихме за ирландското дерби, докато отивахме към кантара.
Видях Клем, който както винаги бе много зает. Двамата с него проверихме наред ли са такъмите ми и уточнихме какво трябваше да е теглото ми, за да яздя Пелиндръм.
Кейт ми бе казала, че няма да идва в Челтнъм, така че се заех със следващото най-добро нещо: новини за нея.
Шкафчето на Дейн и неговата част от пейката бяха в една от двете стаи за преобличане и той седеше точно до бумтящата печка — сигурен знак за израстването му в света на жокеите. По неписано правило шампионите получаваха най-добрите места. Начинаещите зъзнеха близо до вратите, където ставаше силно течение.
Вече бе нагласил ризата и долните си дълги гащи и сега намъкваше найлоновите си чорапи. Имаше дупка във всеки един от тях и големите му пети смешно се подаваха. Имаше издължени
— Много хубаво е, че се смееш — каза Дейн, като дърпаше върховете на чорапите си над коленете. — Очевидно не правят найлонови чорапи 45-и размер…
— Накарай Уолтър да ти намери някакъв друг еластичен чифт — предложих. — Тежък ден, нали?
— Три гонки включително Шампионското бягане с препятствия — каза Дейн. — Пит е домъкнал половината конюшня тук — той се ухили. — Тъкмо исках да намеря време да ти разкажа за стопанството в Пен, но по-добре, след като привършиш. С какво да започна? С чичо Джордж, с леля Деб или…
Прекъсна, за да намъкне копринените си бричове и ботушите за езда. Неговият помощник Уолтър му подаде вълнена фланела в отровно розово и оранжево. Който и да бе избрал тези цветове, въобще не се е интересувал от самочувствието на жокея…
— Или искаш да научиш нещо за Кейт? — завърши Дейн, като намяташе отвратителната си фланела с яке за дъжд.
Съблекалнята постепенно се пълнеше с нови ирландски жокеи, дошли за състезанията, които бяха в повишено настроение и говореха на висок тон. Дейн и аз излязохме и отидохме в претъпканото помещение за претегляне, където поне можеше да си чуем приказката.
— Чичо Джордж — каза той — е бижу. Но няма да ти разказвам за него. Леля Деб за теб и мен е почитаемата госпожа Пен и само за Кейт е леля Деб. Има ледено очарование, което ти подсказва, че би могла да бъде много строга, ако не беше така добре охранена. Още от началото не ме одобри. Смятам, че по същия начин се отнася към всичко, свързано с надбягванията, включително и към Божествения, независимо че е подарък от чичо Джордж за рождения ден на Кейт.
— Давай нататък — притисках го аз, тревожейки се, че няма да стигне до най-интересната част, преди някой друг да му е отвлякъл вниманието.
— А, да. Кейт. Прекрасната, божествена Кейт. Ако говорим точно, името й е Кейт Елъри, а не Пен. Чичо Джордж добавил името Пен с тиренце към нейното, когато я взел при себе си. Твърди, че щяло да бъде по-лесно, ако има същата фамилия като него — спестявала много обяснения. Мисля, че е бил прав — каза Дейн, като напълно осъзнаваше как ме измъчва. Забави се, после се ухили. — А, изпраща ти поздрави с любов.
Почувствах как нещо в мен се стопля. Внезапно Челтнъмското дерби ми се стори не толкова лошо място.
— Благодаря — рекох, като се опитвах да не се усмихвам толкова победоносно и едва успявах. Дейн ме погледна преценяващо; но промених темата и го попитах дали е чувал някога Бил Дейвидсън да говори за странни случки.
— Не, никога — отвърна той категорично. Казах му за жицата. Реакцията му беше типична.
— Бедният Бил — каза с гняв той, — бедният стар Бил! Какъв мръсен позор.
— Така че ако дочуеш нещо, което да има и най-малко значение…
— Ще ти съобщя — обеща той.