Фаворит

Франсис Дик

— На ваше място бих се въздържал от подобни действия — каза любезният шофьор, разтривайки кокалчето на крака си. Той отвори портфейла ми, извади парите, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на коженото си яке. Прегледа останалите неща в портфейла, после пристъпи и го върна обратно в джоба ми. Усмихваше се леко.

Стоях неподвижно.

— Така е по-добре — каза той одобрително.

— Каква е тази работа? — попитах. Мерна ми се в главата, че възнамеряват да искат откуп за мен от някакъв далечен баща милионер. Заедно със съобщението „Пратете

ни десет хиляди лири стерлинги или ще си получите обратно сина на малки парченца“. Това би означавало, че знаят добре кой съм всъщност и не са спрели просто случаен пътник в красиво изглеждаща кола само за да го оберат.

— Вие не знаете ли? — каза шофьорът.

— Нямам представа.

— Бях помолен да ви предам едно съобщение, господин Йорк.

Значи все пак знаеше кой съм. И не го бе разбрал преди минута от портфейла ми, в който имаше само банкноти, марки и чекова книжка. Едно или две неща с името ми имаше в страничното джобче на портфейла, но той не погледна там.

— Какво ви кара да мислите, че името ми е Йорк? — попитах на свой ред, като се опитвах да потисна пристъпа на гневна изненада. Не ми беше от полза.

— Господин Алън Йорк трябваше да шофира по това шосе на път от Кемптън парк към Котсуолдс в около пет и петнайсет следобед в събота, 27 февруари, в тъмносин „Лотос елит“ с номер „КАВ 890“. Трябва да ви благодаря, че ми позволихте толкова лесно да ви заловя. Може да пътувате месец по това шосе и да не видите друга кола като вашата. Щеше да ми отворите доста работа, ако карахте например форд или остин.

Тонът му все още беше светски.

— Продължете с вашето съобщение. Слушам ви — казах аз.

— Действията звучат по-силно от думите — каза с равен глас шофьорът.

Той се приближи и разкопча сакото ми, като ме гледаше с широко отворените си очи, сякаш ме предизвикваше да го сритам. Не мръднах. Отвърза връзката ми, разкопча ризата. Гледахме се в очите. Надявах се, че и моите са така безизразни като неговите. Отпуснах ръцете си и почувствах, че и двамата мъже разхлабват малко хватката си.

Шофьорът отстъпи крачка и погледна към четвъртия човек, който се бе опрял мълчаливо до стената на конския фургон.

— Целият е твой, Сони. Предай съобщението — каза той.

Сони беше млад, с дълги бакенбарди. Но аз не гледах лицето му. По-скоро наблюдавах ръцете му.

Имаше нож. Дръжката лежеше в дланта му и пръстите бяха леко свити, но не стискаха силно. Начин, по който професионалист държи ножа си.

В държанието на Сони нямаше нищо от подигравателните обноски на шофьора. Стоеше здраво стъпил срещу мен и насочи острието на ножа си към гръдната ми кост. Бодна ме леко, толкова фин беше допирът му.

О, проклетия, помислих си. Баща ми нямаше да бъде очарован, ако получеше съобщението за отвличане, подсилено от мои молби за спасение. Нямаше да мога да го преживея. Бях сигурен, че тази малка мелодрама целеше да ме докара до съответното паническо състояние на духа. Облегнах

се назад, като че ли исках да се отдалеча от ножа. Устата на Сони се разтегна в усмивчица.

Като използвах перилото за своеобразен трамплин, се извих напред и с колкото сили имах, сритах Сони в слабините. После си измъкнах ръцете от отслабената хватка на мъжете.

Спуснах се към вратата и я отворих. В малкото пространство на конското фургонче нямах големи шансове, но си мислех, че ако мога да стигна до гъсталака, бих могъл да се справя с тях. Бях научил един-два мръсни номера за ръкопашен бой от братовчед ми, който живееше в Кения и беше взимал уроци от Мау-Мау.

Но не успях да се справя.

Опитах се да разтворя с един замах вратата, но тя се съпротивляваше и се отваряше бавно. Шофьорът ме хвана за глезена. Отблъснах ръката му, но жизненоважната секунда бе минала и двамата мъже, които ме бяха изпуснали, ме сграбчиха за дрехите. През полуотворената врата мярнах мъжа, който разхождаше нагоре-надолу коня. Той гледаше въпросително към конския фургон. Бях забравил за него.

Блъсках бясно с крака, юмруци и лакти, но бяха твърде много за мен. Свърших там, където бях започнал, опрян до облицованото с дунапрен перило с двете ръце, извити силно назад. Този път двамата мъже не бяха толкова внимателни. Блъснаха ме силно назад и увиснаха от двете ми страни. Прободе ме остра болка в раменете, после заслиза надолу към корема ми. Стиснах зъби.

Сони, превил се на две, полуседеше, полуклечеше в ъгъла и гледаше със задоволство.

— Това причинява болка на копелето, Пийки — каза той. — Направи го отново.

Пийки и приятелят му отново го сториха.

Сони се засмя. Не беше добър смях.

Ако ме извиваха още малко, сигурно щяха да ми скъсат някое сухожилие или да ми разместят рамото. Едва ли можех да направя много нещо по този въпрос.

Шофьорът отново притвори вратата на конското фургонче и вдигна ножа от земята, където бе паднал. Не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди това. Юмрукът ми го бе пернал по носа и от него струеше кръв. Но самообладанието му не бе пострадало.

— Стига, стига, Пийки — каза той. — Шефът каза да не го удряме силно. Той подчерта думите си. Не искаш шефът да разбере, че не си му се подчинил, нали? — В гласа му имаше заплаха.

Напрежението в раменете ми намаля. Усмивката на Сони се превърна в мрачно озъбване. Оказа се, че трябва да съм благодарен на шефа им, макар и не кой знае за какво.

— Господин Йорк — каза шофьорът, като се доближи отново, бършейки носа със синя носна кърпичка, — всичко това беше напълно ненужно. Само искахме да ви предадем едно съобщение.

— Не искам да слушам нищо с нож, опрян в мен — казах аз.

— Да, сър — въздъхна шофьорът, — виждам, че това беше грешка. Исках само да разберете, че предупреждението е много сериозно. Ако не се съобразите с това, ще изпаднете в истинска беда. Повтарям ви, в истинска беда.