Фаворит

Франсис Дик

Той спря за миг, после продължи:

— Сър Кресуел каза, че мнението на няколко от членовете на Националния ловен комитет, с които е имал възможност да говори по телефона, е, че просто сте сгрешили. Те смятат, че ако сте видели някаква метална жица, тя сигурно е принадлежала на хората от поддръжката.

— Разпитвали ли са ги? — попитах аз.

— Отговорникът по поддръжката — отвърна с въздишка Лодж — твърди, че не е оставял никаква метална жица, но един от персонала му е достатъчно възрастен и разсеян и не е сигурно дали

не го е направил той.

Спогледахме се в мрачно мълчание.

— А вие лично какво мислите? — попитах накрая.

— Смятам, че наистина сте видели телта — каза Лодж — и че майор Дейвидсън е повален от нея. Има един факт, който лично смятам за достатъчно съществен, за да оправдае моето становище. Това е, че служителят, нарекъл се Томас Кук, не си е прибрал възнаграждението за деня. От опит знам, че трябва да има много сериозна причина един работник да зареже дневната си надница. — Той се усмихна саркастично.

— Бих могъл да ви запозная и с друг факт, показващ, че майор Дейвидсън не е паднал случайно — казах аз, — но отново ще трябва да вярвате само на думите ми. Нямам доказателства.

— Продължавайте.

— Някой иска на всяка цена да ме накара да не задавам повече въпроси във връзка с инцидента. — Разказах му за събитията във и около конския фургон и добавих: — Какво ще кажете за новото ми развихрено младежко въображение?

— Кога се случи всичко това? — попита Лодж.

— Преди около час.

— А какво правихте оттогава до момента, когато пристигнахте тук?

— Размишлявах — отвърнах и загасих цигарата си.

— Аха — възкликна Лодж. — Добре, а мислили ли сте за това, че вашата история звучи неправдоподобно на места? Началникът ми няма да я хареса, когато му докладвам.

— Тогава недейте — казах и се усмихнах, — но лично аз предполагам, че най-невероятното в тази история е, че бяха използвани пет мъже, кон и специален конски фургон, за да ми се отправи предупреждение, което би могло просто да се изпрати по пощата.

— Това очевидно говори за странна организация — отвърна Лодж с леко ироничен глас.

— Те са най-малко десетина — казах аз. — Един или двама са може би в болницата.

Лодж очевидно се стегна.

— Какво искате да кажете? Откъде знаете?

— Петимата мъже, които ме спряха днес, са таксиметрови шофьори. Или от Лондон, или от Брайтън, не съм съвсем сигурен. Видях ги на състезанията в Плъмптън преди три дни — биеха се със съперническа банда.

— Какво? — учуди се Лодж.

Замисли се, после каза:

— Да, видях информация в пресата. Разпознахте ли някого със сигурност?

— Да — казах аз. — Сони извади ножа си и в Плъмптън, но беше повален от един едър мъж и нямаше голяма възможност да го използва. Но видях лицето му много ясно. Пийки също не може да бъде сбъркан — има черен перчем, израснал от средата на челото му. Останалите трима сигурно също бяха от групата в Плъмптън. Тогава трябваше да изчакам един приятел, за

да го закарам до тях, и имах достатъчно време да наблюдавам таксиджиите, след като свърши битката. Бърт, мъжът с коня, е с насинено око в момента, а човекът, който държеше дясната ми ръка и чието име не зная, имаше залепен лейкопласт на челото. Но защо всички са на свобода? Последния път, когато ги видях, бяха задържани за нарушаване на обществения ред.

— Може би очакват процес или пък са си платили глобата и са ги пуснали. Не знам, трябва да видя докладите — каза Лодж. — Сега според вас защо е трябвало да използват толкова много хора, за да ви изпратят предупреждение?

— Доста ласкаещо е да изпратят петима, ако се замислите — ухилих се аз. — Може би бизнесът на такситата е замрял и нямат какво друго да правят. Или пък, както каза шофьорът, искаха предупреждението да се запомни добре.

— Това от своя страна — вметна Лодж — ме води към друг неправдоподобен момент. Защо, след като срещу вас е би насочен нож, сте се хвърлили напред? Защо сте си търсили белята?

— Не бих бил толкова дързък, ако острието беше насочено малко по-нагоре; но то беше точно срещу гръдната ми кост. Ще ви потрябва чук, за да прекарате нож през това място. Предположих, че по-скоро ще избия ножа от ръката на Сони, отколкото да го вкарам сам в тялото си. Така и стана.

— Не се ли порязахте малко при тази атака?

— Немного.

— Да видим — рече Лодж и заобиколи бюрото си.

Отворих отново ризата си. Между второто и третото копче имаше малка драскотина по кожата над гръдната ми кост, дълга два-три сантиметра. По раничката беше засъхнала малко кръв и надолу имаше ръждива следа, където се бяха изтърколили няколко капчици. На няколко места ризата ми бе изцапана с червено. Нищо. Не чувствах нищо.

Лодж седна отново. Закопчах ризата си.

— Така — каза той, като вдигаше писалката си и хапеше края й. — А какви въпроси сте задавали относно майор Дейвидсън и на кого?

— Това е най-учудващото в цялата тази работа — отвърнах. — Не съм питал почти никого за нищо. И със сигурност не съм получавал никакви полезни отговори.

— Но явно някъде сте докоснали оголен нерв — рече Лодж. Той извади от едно чекмедже лист хартия. — Кажете ми имената на всички, с които сте обсъждали въпроса за металната жица.

— С вас — казах пъргаво аз — и с госпожа Дейвидсън. И с всеки при разследването, който ме е чул да говоря за находката си.

— Забелязах обаче, че разследването не бе отразено във вестниците съвсем точно. Не бе споменато нищо за металния проводник — допълни той. — И ако някой е наблюдавал разследването, едва ли е останал с впечатлението, че сте настървен да разкриете загадката. Приехте съдебното решение твърде спокойно и едва днес дадохте знак, че не сте съгласен с него.

— Благодаря ви, че предварително ме предупредихте какво бих могъл да очаквам — казах.