Фаворит

Франсис Дик

— Каза да питам теб.

— В Речния клуб.

— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.

— Наравно сме — пошегува се и Дейн.

— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.

— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?

— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.

— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.

— Точно

това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.

Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.

— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.

— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.

— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.

— Така е.

— Подобни неща те карат да се позамислиш, преди да предложиш на някое момиче да прекара живота си в непрестанна тревога — каза угрижено Дейн.

— На Кейт ли? — попитах аз.

Той се извърна рязко и се засмя.

— Май да. Възражения ли имаш?

— Да — опитвах се гласът ми да звучи шеговито, — имам много сериозни възражения.

Неговата кола бе по-близо от моята. Той сложи състезателните си очила и жокейската си шапка на седалката. Куфарът му беше в багажника.

— Хайде, сбогом, приятелю — каза Дейн. — Ще те уведомявам редовно.

Изчаках да тръгне и му помахах. Рядко съм завиждал на някого, но в този момент изпитвах неудържима завист към него.

Качих се в лотоса и обърнах ниската му синя предница към къщи.

Видях фургона по пътя през Мейдънхедския пущинак. Беше паркиран на отбивката от моята страна с вдигнат капак, а около него бяха разхвърляни инструменти. Предницата му сочеше към мене, сякаш се е повредил на път за Мейдънхед. Някакъв мъж разхождаше напред-назад един кон около колата.

Шофьорът стоеше пред вдигнатия капак и се почесваше и като ме видя, ми махна да спра. Отбих до него. Той заобиколи колата, за да застане до прозореца ми. Беше на средна възраст, без особени отличителни черти, с черно яке.

— Разбирате ли от двигатели, господине? — попита ме той.

— По-малко от вас предполагам — отговорих усмихнат. Ръцете му бяха изцапани с масло. Ако шофьорът на фургона не може да си открие повредата сам, едва ли на някой друг щеше да му е по-лесно. — Мога обаче, стига да искате, да ви откарам в Мейдънхед. Там сигурно ще намерите някой, който може да ви помогне.

— Много сте любезен, господине — учтиво отвърна на предложението ми той. — Много ви благодаря. Но… ъъ… имам малък проблем. — Мъжът погледна в колата и забеляза бинокъла на седалката до мен. Лицето му светна. — Случайно да разбирате от коне, господине?

— Малко. Да.

— Ами ето каква е работата. Карам тия два

коня към лондонското пристанище. Ще ги изнасят зад граница. С този, значи, всичко е наред. — Той ми посочи коня, който развеждаха пред фургона. — Ама другия нещо не го бива. Избива го пот комай от един час и си хапе корема. Все се мъчи да легне. Вижда ми се болен. Конярчето е вътре с него, ама виждам, че и то се е разтревожило.

— Може да има колики — предположих. — Ако това е причината, би трябвало да изкарате и него и да го развеждате. Само така ще му олекне. Изключително е важно да им се осигурява движение, когато имат пристъп на колики.

Шофьорът ме погледна притеснено.

— Знам, че ви искам голяма услуга — умолително подхвана той, — ама ще дойдете ли да му хвърлите едно око? На мене ми дай коли, от коне разбирам само колкото да залагам на тях. А пък конярчетата не ми се виждат много кадърни. Не искам шефът да ми трие сол на главата, че не съм си свършил работата.

— Добре. Ще дойда. Но не съм ветеринарен лекар, нали разбирате.

Той се усмихна облекчено.

— Благодаря ви, господине. Поне ще ми кажете дали трябва незабавно да потърся лекар, или може да почака.

Паркирах колата зад фургона. Вратата се отвори и една ръка, предполагам на коняря, се протегна, за да ми помогне да се кача. Хвана ме за китката.

И ме сграбчи здраво.

Вътре ме чакаха трима мъже. И естествено нямаше нито болен, нито здрав кон. След леко объркване се озовах притиснат с гръб до перилото за връзване на коне. За десетина секунди очите ми привикнаха с полумрака. Вътрешността на фургона бе разделена с платна на три отсека за конете, а в дъното му беше оставено място за съпровождащите ги коняри.

Двамата от мъжете ми хванаха ръцете. Бяха застанали от двете ми страни малко зад мен и болезнено ми огъваха китките. Дунапренът, с който беше облечено перилото — във всички фургони се прави така, за да не се наранят конете, — ме драскаше по врата.

Шофьорът се качи и затвори вратата. В поведението му, въпреки че си остана все така почтително, се долавяха тържествуващи нотки. Заслужаваше си. Добре ме беше вкарал в капана.

— Много моля да ни извините, господине — възпитано каза той. Беше направо зловещо.

— Ако се надявате да ми вземете парите — предупредих ги аз, — трябва да ви разочаровам. Залагам по малко, а и днес не ми провървя особено. Боя се, че сте си отворили работа за някакви мизерни осем лири.

— Не ни трябват парите ви — каза той, — макар че след като сам ни ги предлагате, ще се възползваме.

Без да сваля любезната усмивка от лицето си, шофьорът бръкна и ми взе портфейла.

Ритнах го с все сила по кокалчетата, но движенията ми бяха ограничени от позата, в която се намирах. Само като усетиха, че се помръдвам, двамата веднага извиха ръцете ми още по-назад.