Джъстис
Шрифт:
Младата жена забеляза двама мъже от Новите видове, които стояха на страж зад портата. Явно бяха чули всяка нейна дума. Тя държеше ръцете си така, че те да могат да ги виждат и се стараеше да изглежда безобидна, докато приближаваше към тях. Пазачите, които бяха тежковъоръжени, не помръднаха от местата си от другата страна на входната врата.
— Здравейте! Казвам се Джеси Дюпре. Ще бръкна много бавно в предния си джоб да извадя шофьорската си книжка. — Единият кимна в знак, че й разрешава. Тя извади свидетелството си за правоуправление и го подаде през решетките. — Рано тази сутрин Джъстис
Мъжът й върна книжката. Той се поколеба преди да посегне към нещо на стената, което бе извън полезрението й. После извади някаква папка и прокара пръст по листа в нея.
— Пусни я да влезе. Има я в списъка.
Другият пазач отключи портата. Джеси влезе, спря и огледа ключалката на вратата зад себе си. Първият охранител й се усмихна учтиво и й направи знак да го последва. Джеси размаха пръсти за сбогом към протестиращите, преди да изчезне от погледа им. Стените, ограждащи Хоумленд, бяха високи девет метра и имаха вътрешни стъпала, които извеждаха горе, където патрулираха много офицери от Видовете.
— Длъжни сме да проверим чантата ви, това е стандартна процедура. Всеки трябва да бъде претърсен. Налага се да ви опипаме и от кръста надолу. Извинявам се, но това е необходимо поради сериозни заплахи срещу НСО. Мога да се обадя за жена-офицер, която да ви претърси, ако ви е неприятно моето докосване. Тя ще бъде тук след десет минути. Имаме на разположение достатъчно бутилирана вода и газирани напитки, така че можете спокойно да изчакате. Но трябва да проверим чантата ви сега. Длъжни сме да се убедим, че в нея няма оръжие или експлозиви.
— Разбирам. Аз обикновено нося пистолет, имам разрешително, но сега не го взех със себе си. Знаех, че тук не е позволено, затова го оставих при моя екип.
— Какъв екип? — Мъжът примигна.
— До тази сутрин работех със специалната група към НСО за спасяване на жени-подаръци.
— Не знаех, че там работят жени. — Той се усмихна.
— Бях само аз. — Тя се обърна с лице към стената и разкрачи крака. — Хайде, претърсете ме.
Пазачът беше изпълнителен и не искаше да предизвиква Джеси. Той прокара ръце по гърдите й, без да спира върху тях и без да ги притиска и опипва. Наведе се и проследи с длани краката й, от глезените до ханша. Използва опакото на ръката си, за да се увери, че тя не носи пистолет в бикините. Изправи се и отстъпи назад. Джеси се обърна и вдигна поглед към лицето му.
— Благодаря. Уведомихме в офиса за вашето пристигане. Оттам ще изпратят джип за вас, госпожице Дюпре.
— Просто Джеси. Благодаря.
Мъжът й се усмихна.
— Аз съм Флейм, а партньорът ми, дето сърдито гледа протестиращите, е Слаш. Благодаря за удоволствието, което ни достави с думите, които каза на онзи човек там. Той обича да ни се подиграва.
— Удоволствието е мое. Когато започне отново да ви дразни, просто скандирайте насреща му „Елвис“, и се обзалагам, че той ще млъкне. — Тя му намигна. — Това е най-добрият начин да се справите с тях. Тази дума напълно ще го вбеси, той ще знае, че е обида, но останалите няма да разберат.
Флейм се изсмя.
— Ще
— Смятам, че така е честно да му го върнете. Сигурна съм, че трябва да се примирявате с адски много неща. Може ли да ти задам един личен въпрос?
— Естествено. — Той сви рамене.
— Защо избра да се казваш Флейм? Разбирам косата ти да беше яркочервена, но тя е светлочервена.
— Обичам да наблюдавам как гори огънят. — Усмихна се. — Често прекарвам нощите като седя вън пред огнището. Миризмата на горящо дърво е приятна, а пламъците са красиви и толкова живи.
— Винаги съм искала да задам този въпрос. Късметлия си, че си имал възможността сам да избереш името си. Аз бях принудена да се примиря с Джесика Марли Дюпре. — Тя поклати глава. — Моите родители ме убеждаваха, че е хубаво. Мисля, че са пушили наркотици, докато са римували двете ми имена. — Флейм се разсмя. — Ето защо настоявам да ми викат само Джеси. Когато чуя някой да ме нарича с пълното име, ми призлява. Звучи, сякаш трябва да пея стари кънтри песни или нещо такова. Така че, името е от значение.
— Удоволствие е човек да те има около себе си. — Засмя се отново мъжът. — Родителите ти са свършили добра работа.
— Благодаря.
— Наистина ли ще работиш при нас?
— Да. Не знам какво точно ще правя. Тази сутрин ме изритаха от екипа и ме изпратиха тук.
Усмивката му помръкна.
— Искаш да кажеш, че са те уволнили? Защо са те отстранили от групата?
— Бях простреляна. Просто драскотина, наистина. Също така убих и трима тъпанари, но те си го заслужаваха. Това е дълга история. Беше добра стрелба. Но моят баща е сенатор Джейкъб Хилс. Като научи и полудя от притеснение. Уволни ме, за да е сигурен, че повече няма да съм в опасност, или да попадам в ситуация, в която може да се наложи да убивам задници. — Усмихна се, за да смекчи думите си. — Предполагам, е решил, че тук ще е по-безопасно. — Тя огледа високите стени и тежковъоръжените офицери, които патрулираха горе. — Забелязвам, че това място е доста сигурно.
Флейм се засмя.
— Къде те простреляха?
Джеси се обърна с гръб към него и повдигна косата си. Раздели я на път, за да покаже обръснатата площ — около пет сантиметра дълга и два и половина широка — покрита с марля.
— Просто една драскотина. Куршумът е отнесъл малко от кожата на главата, но… — Пусна косата си и се обърна отново към мъжа. — Не забравяй винаги да носиш бронежилетка по време на дежурство. — Погледна към неговата. — Моята пое два куршума от снайпер в гърба. — Тя посочи към жилетката му. — Вършат работа. Всичко, което имам е няколко натъртвания.
— Невероятно! Имаш ли приятели тук? Покрай дейността ти в спец групата, трябва да си завързала някои познанства.
— Не. Срещала съм се с няколко души, но с никой от тях не съм прекарала много време. — Освен Джъстис. Но не го спомена на глас.
— Защо не ми се обадиш, когато се настаниш? Имаме си бар. Ще се радвам да те черпя една бира и да те запозная с всички. Мисля, че ще спечелиш куп приятели. Много си забавна.
— Става. Хубаво е човек да има повече приятели.