Джъстис

Донър Лорън

— Имам транспорт. Сам ще я доведа. Разполагам с частен самолет.

— Благодарен съм, че тя е добре. — Джъстис му подаде ръка.

— Благодаря ти, че дойдохте.

В следващата минута Джъстис и хората му напуснаха болницата. Новинарските микробуси чакаха отвън и Джъстис въздъхна с раздразнение, когато репортерите се втурнаха към тях, крещейки въпросите си, но въпреки това успя да чуе изръмжаното от Тайгър проклятие.

— Животът е гаден понякога.

Джъстис кимна в знак на съгласие. Бе постъпил правилно, като си тръгна,

независимо от разяждащото го съжаление, което караше стомахът му да се свива, защото не успя да види с очите си, че Джеси наистина е добре. Колкото и да му се искаше да я прегърне, да се увери, че е жива, не би разрушил живота й по този начин.

Джеси с усилие се съпротивляваше на желанието си да плаче. Тя докосна превръзката на тила си и трепна. Беше я яд, че обръснаха част от косата й. Сестрата я изгледа съчувствено.

— Никой няма да разбере, ако я вържете на опашка или я пуснете свободно. Петното е отзад на главата ви и ще се вижда само при разделена коса или ако я сплетете на две плитки. Знам, че така е грозно подстригана, но с времето ще порасне. Когато израсте малко ще се смеси с останалата коса и ще бъде трудно да се забележи дупката. Трябва да пазите шевовете сухи.

— Знам. — Джеси позволи на жената да й помогне да слезе от болничното легло. Сви устни при вида на спортния комплект, който й бяха донесли. Баща й го бе купил от магазина за подаръци и приличаше на парцал, но нямаше нищо друго за обличане. Мразеше анцузите по принцип, но фактът, че екипът беше с отпечатано име и лого на болничното заведение, правеше нещата още по-лоши. — Имам листовки, в които пише как да се грижа за тях.

— Трябва да седнете в инвалидната количка и санитар да ви придружи до изхода. Такава е болничната политика.

— Страхотно — изсумтя Джеси и запази коментарите за себе си, тъй като сестрата беше мила.

Седна и покорно позволи на жената да я избута от залата, след като постави торбата с окървавените дрехи в скута си.

Когато излязоха в коридора, Джеси веднага забеляза баща си и Тим. Част от екипа също беше там. Майк, Трей, Джими и Боб, който се беше облегнал на стената, и я наблюдаваше усмихнат. Отсъстваше единствено Шейн.

Щом я забеляза, сенатор Джейкъб Хилс се засмя, прекъсна разговора си с Тим и се спусна по коридора към нея.

— Как е моето бебче?

— Да — рече ухилен Трей, като изпревари всички. — Как си, скъпа?

Ръката на Джеси я засърбя да му покаже среден пръст, но вместо това насила се усмихна.

— Бива. Готова съм да се прибера вкъщи. — Погледът й срещна този на Тим. Той мрачно се взираше в нея, което не беше добър знак. Това означаваше, че все още й е бесен, че не изпълни заповедите му. — Как е Бюти? Казаха ми, че не е ранена. Всичко наред ли е там, където искаха да я изпратят?

Тим се поколеба.

— Наложи се да я упоим, Джеси. Когато те простреляха, тя изпадна в истерия и не можахме да я успокоим. Незабавно

се обадихме на НСО, след като се погрижихме за теб. Шейн остана с нея заявявайки, че ти би искала някой от нашия екип да бъде с жената докато заспи. НСО са изпратили хеликоптер да я вземе и той лично я е придружил до Резервата. Сега е на път за вкъщи. Тя е на безопасно място и е спяла като бебе, когато за последно я е видял.

— Когато Шейн попълваше документите за нея, написа Бюти в графата за името й. — Боб се засмя. — Решихме, че ще се ядосаш, ако я беше записал Мъд или Мънки.

Сенаторът ахна и стрелна Боб със свиреп поглед.

— Ти ли й измисли тези имена?

— Не. — Усмивката на Боб умря. — Така са я наричали. Джеси я преименува на Бюти.

— О! — Успокои се сенатора. — Мислех, че ще ни се наложи да изпаднем в ужасна ситуация. Никога не ги наричайте с унизителни имена. Ще ви уволня, ако някога го направите. Винаги се отнасяйте към тях с уважение, все едно са от семейството.

— Искаш да кажеш, както аз викам на Джек тъпанар и миризливец? — Подсмихна се Джеси. — Така се наричаме един друг в семейството. Може би имаш предвид да се отнасяме към тях като към човек извън семейството.

— Брат ти мрази тези имена, Джес — отвърна й с усмивка сенаторът. — Ако той беше тук, вместо в Афганистан, щеше сам да ти го каже.

— Джеси — поправи го тя, засмяна. — Радвам се, че дойде, татко. Готова съм да се прибера вкъщи и да се върна на работа.

Тим се прокашля и даде знак с палец на мъжете. Джеси се намръщи, когато екипът бързо се отдалечи, оставяйки я сама с баща й. Той изглеждаше мрачен, когато объркана се втренчи в него.

— Относно това. — Сините му очи се присвиха. — Ти си уволнена.

— Какво? — изкрещя тя.

— Тихо, Джесика Марли Дюпре! — нареди строго баща й. Беше същият тон, който винаги използваше, когато бе загазила яко. — Нощес не си се подчинила на заповед и си убила трима души. Знам, че си постъпила правилно, като си защитила колегите си, членове на екипа. Но си убила трима мъже. — Гласът му се прекърши и очите му се напълниха със сълзи. — Имаш късмет, че мозъка ти е непокътнат. Знаеш ли как се почувствах, когато ми се обадиха и ми казаха, че си простреляна? — Той си пое накъсано дъх. — Уволнена си. Обичам те, но не мога да живея с мисълта, че ще се окажеш в позиция, в която трябва да убиеш още хора или ти да пострадаш. Имаш нова работа, така че ме изслушай, преди да избухнеш.

Джеси бе шокирана. Баща й бе много по-разстроен, отколкото някога го бе виждала, с изключение на веднъж. Беше плакал, когато майка й почина и никога напълно не успя да се възстанови от загубата.

Облегна се назад в инвалидната количка и отпусна напрегнатото си тяло. Загриза я вина, когато се взря във възрастния мъж. Беше минал през ада, заради нейното раняване и тя го знаеше. Болеше я да загуби работата си, но баща си обичаше повече.

— Що за работа е това?

Той се поколеба.