Джъстис

Донър Лорън

Вътре, срещу прозореца, бяха наредени столове и един дълъг плот, зад който имаше няколко маси за прегледи. Те стояха просто така на открито, за да се вижда от всеки — Джеси повдигна вежди. Огледа помещението, но не забеляза никого. От другата страна на дългия плот съгледа врати и няколко коридора.

— Алооо! — Тя не извика съвсем силно, но знаеше, че все някой ще я чуе.

— Идвам! — обади се мъж от коридора. Той приближи и се взря в нея. — Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Аз съм Пол, санитарят. Доктор Тед Трейдмонд е там отзад, с Бюти. Много се радваме, че сте тук. Не ни харесва да я

държим упоена, но тя беше прекалено травмирана от миналата нощ. Искаме като я събудим, най-напред да съзре вас. Смятаме, че когато ви види до себе си, това ще я успокои. Тази сутрин, след като премина въздействието на приспивателното и тя се събуди, не спря да крещи. Затова се наложи да я упоим отново.

— Ще направя каквото мога. — Джеси заобиколи плота.

— Благодаря ви. Бяхме облекчени, когато научихме, че ще дойдете. Триша, ъъъ, доктор Норбит е на почивка и няма възможност да се върне, за да помогне. Мислихме, че една жена ще свърши тази работа по-добре. Обмисляхме идеята да доведем други женски Нови видове, да седят до нея, но не искахме да я шокираме повече. Голяма част от тях са прекалено млади, за да имат някакви спомени от живота в лабораториите и когато видят себеподобни направо откачат. Някои дори не знаят, че изглеждат по-различно от нас. Досега са познавали само човешки същества, така че виждайки Видовете се плашат до смърт.

— Никога не съм се замисляла върху това. — Джеси премигна. — Досега не съм спасявала жена, която да е имала огледало, независимо в какъв затвор е била държана.

— Да. Това е процес на обучение. Ще се радвам, когато Триша се върне. Сега имат нужда от нея в Резервата, за няколко месеца.

Пол я поведе по коридора. Последното легло, в ъгъла, беше на Бюти. Джеси огледа по-възрастния белокос мъж с очила, който седеше на един стол с лаптоп в скута си. Той й се усмихна.

— Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Благодаря ви, че дойдохте. Бях информиран за онова, което се е случило миналата нощ. — Усмивката му изчезна. — Замаяна ли сте? Чувствате ли гадене? Главоболие?

— Добре съм. — Вниманието на Джеси се насочи към Бюти.

Тя забеляза, че бяха изкъпали крехката жена. Косата й сега беше красива — кафява и лъскава — и се стелеше до раменете й. Бюти изглеждаше спокойна в съня си. Завивките този път бяха чисти, а самата тя бе облечена в нощница на цветя.

Джеси потръпна. Десенът сякаш крещеше: „Аз съм на осемдесет години, не е ли готино, че приличам на цветарски магазин“. Но последното нещо, за което Бюти трябваше да се притеснява, бе дали има усет за мода.

Джеси пристъпи напред.

— Мислех, че синините ще изглеждат много по-зле.

— Повечето от тях бяха мръсотия. — Пол поклати глава. — Чух, че е била в ужасно състояние, когато е пристигнала.

— Не сте ли я почистили вие? — Джеси го изгледа остро, след което погледна към лекаря и реши, че той изглежда малко хилав, за да се справи с тази работа.

— Дойдоха няколко жени от общежитието — отвърна колебливо санитарят. — Мъжете нямат право да се докосват до никоя от тях, когато те са без дрехи, освен ако не е на живот и смърт. Мисля, че се страхуват. — Той се прокашля. — Знаете. — Направи знак с глава. — Виждате ли камерата? Инсталираха я, за да я наблюдават.

— Нима

се притесняват, че някой от вас ще я изнасили? — Джеси се обърна, погледна към окото на камерата и помаха с ръка за „здрасти“. После й обърна гръб. — Можем ли да ги виним? Сигурна съм, че сте надежден, но тези жени са минали през ужасно малтретиране.

Пол кимна.

— Та те казаха, че голяма част от синините са били мръсотия.

— Тя е в добро здравословно състояние, като изключим непълноценното хранене и насилието, на което е била подложена. — Доктор Трейдмонд въздъхна. — Позволиха ми да я прегледам в присъствието на четири от жените им. — Погледът му срещна този на Джеси. — Била е жестоко малтретирана в продължение на години. Освен това е гладувала.

Тя разбра онова, което той не произнесе на глас.

— Не съм открила никоя, която да не е била измъчвана и да не е гладувала. — Приближи до леглото, хвана ръката на Бюти и я задържа в дланите си. Почувства я деликатна и малка в нежната си хватка. — Знаете ли в какво точно се състои работата ми? — Погледна към възрастния лекар.

— Каква работа? — Човекът сви рамене. — Казаха ми, че сте тук, за да разговаряте с нея, когато се събуди. — Той погледна часовника си. — Което трябва да стане много скоро. — Сетне се изправи. — Ще бъда в кабинета си. Един от нас се очаква да остане с нея през цялото време.

— Просто извикайте, ако имате нужда от помощ. — Пол срещна погледа й. После придърпа свободния стол до леглото, така че Джеси да може да седне, без да пуска ръката на Бюти. — Казаха ми, че е по-добре да няма мъже наоколо, когато разговаряте с нея. Късмет!

— Почакайте! Знаете ли каква ми е работата?

Той се поколеба.

— Просто да бъдете до нея. След като разговаряте и я настаните, знам, че искат да я запознаят с някои от техните женски. На първо място трябва да й помогнете да не се бои от тях. Когато стане по-стабилна, от медицинска гледна точка, ще бъде преместена в женското общежитие.

Чудесно!

— Значи ще трябва да се обадя на някой, за да знаят, когато е готова да се срещне с жените от нейния вид.

— Освен видеонаблюдение има и аудио. — Санитарят посочи към камерата. — Говорете с камерата, така ще знаят от какво имате нужда. — И той изчезна.

Джеси започна да изучава отблизо Бюти. Изглеждаше млада, но те обикновено бяха по-възрастни, отколкото имаха вид. Предположи, че жената, вероятно, е в края на двайсетте. Обикновено Джеси имаше време да проучи профила на мъжа, притежаващ жената-подарък, и що за чудовище е той, но не и този път. Чудеше се какъв изверг бе заключил Бюти. Щеше да действа на сляпо. Най-важното сега бе да я преведе през шока от драстичната промяна в живота й.

Бюти се размърда. Джеси се изправи и стисна ръката й малко по-силно. Кафявите очи на жената се отвориха и Джеси й се усмихна.

— Здравей, Бюти! Аз съм Джеси. Помниш ли ме? Аз съм добре. Ти как се справяш?

Страхът бе мигновен. Жената се напрегна и здраво стисна дланта й. Тя се втренчи в Джеси с широко отворени, разтревожени очи, преди да се успокои.

— Мислех, че си умряла.

— Не. Само имам рана на главата. Добре съм. Как се чувстваш?

Жената се поколеба.