Битие
Шрифт:
Гледката накара Тор да се замисли за Уесли, макар че неговите въздушни статуи бяха свързани предимно с прибой, вълни и приливи. Непреклонни сили, които неумолимо променяха света. И ето че в горната лява част на полезрението й се появи образ, извикан от мислите й и записан от очилата й само преди няколко часа — мокра рошава руса коса, докато двамата хукнаха да се спасяват от хоризонталната буря. Смееха се, но напрегнато, с буйната стихия помежду им. Дилемата на връзката от разстояние си оставаше нерешена — и най-вероятно никога нямаше да намери решение.
Последвалото любене беше по-интензивно — и напрегнато — от всеки друг път, пропито с ярост от съзнанието, че е последно… докато единият от тях не отстъпи, което бе малко вероятно.
Тор се отърси от тези мисли. Това не й беше присъщо — да се разсейва вместо да дебне за новини. Да съзерцава, а не да прави шаблони,
Всеки кубичен сантиметър над тези тротоари беше зает от позиционирана информация, съобщения и анимации, които съществуваха единствено на високите нива на киберпространството. Ако гледаше света през някой виртуален филтър, човек можеше да види града преобразен и пълен с приказни замъци с ухилени водоливници по стрехите. Или че всички имат карикатурни мустаци. На някое кодирано ниво всички дрехи изчезваха като с магия, за да бъдат заменени от симулирана плът, която даряваше неподозиращите пешеходци с преувеличени „подобрения“, дело на някое малко похотливо леке. На друго пък имаше етикети, които изписваха пикантни слухове за всеки, който мине покрай теб — богат източник на информация, стига да разполагаш с достатъчно добър ИИ, който да я пресее и да отдели зърното от плявата.
Но пък кой имаше време за детински забавления? Ерзац реализмът на Тор бе практичен, съсредоточен върху основното — втория пласт текстури върху света, който вече бе станал толкова важен, колкото е бил ароматът на храната и водата за далечните ни прадеди. Модерните еквиваленти на изпращяващата в гората клонка. Издайническият знак за дебнещ хищник или спотайваща се жертва.
Тор спря при някакво магазинче, където продаваха отгледани в резервоари кокили, които можеха да правят различни стъпки и дори да подтичват. Някакъв пришълец (личеше си, защото носеше оловно бельо в Сандего) се пазареше за отстъпка.
— За магазина на сестра ми в Делхи — каза туристът, без да си дава сметка, че металните гащета променят излъчването на пиксел-влакната на комбинезона му и го превръщат в шкембеста сатира на Супермен. Все едно носеше бельото си върху горните дрехи.
Като мърдаше пръсти и потракваше със зъби, продавачът бързо прегледа бизнеса и кредитното състояние на сестра му и накрая протегна ръка.
— Ще изпратя стоката след десет дни.
Двамата си стиснаха ръце. Очилата им записваха. Също като в селата от едно време, репутацията имаше по-голямо значение от всеки договор. С тази разлика, че това „село“ обхващаше цялото земно кълбо.
„Понякога е прекалено голямо. Например когато двама амбициозни искат хем да са заедно, хем да постигнат амбициите си в двата края на континента.“
Малко след любенето Уесли предложи решение — да си разменят дистанционно контролирани сексботове и така да са заедно чрез заместници въпреки хилядите километри. Тор нарече предложението му пошла шега и му каза повече да не се мярка пред очите й… и той се съгласи с готовност, от която я жегна.
„Да се обадя ли? Да му кажа, че идвам?“ Вдигна ръка, за да набере кода му…
… и точно тогава димните статуи трепнаха от басовото изсвирване, приканващо към въздушното пристанище Линдберг-Рутан. „Последно повикване — осъзна тя. — Вече е късно.“ Въздъхна и понечи да тръгне натам.
Реакцията й не остана незабелязана. Един продавач наблизо почука очилата си, усмихна се и кимна.
— Бон воаяж, мис Тор — каза й със силен йеменски акцент. Явно я беше сканирал, бе открил, че е в списъка пътници на „Сантос-Дюмон“, и беше забелязал скромната й местна слава. Друг продавач се ухили и пъхна в ръцете й букет, докато тя минаваше покрай него.
Е-сигнали като миниатюрни светулки пърхаха непосредствено пред Тор и тя изведнъж се озова в коридор от мимолетни благопожелания, протегнати ръце с малки импулсивно предложени подаръци, в ушите й звучаха поздрави на десетки езици. Понесена от вълната чувства към града, който оставяше след себе си, тя тръгна към терминала, където могъщият цепелин опъваше въжетата, сякаш изгаряше от нетърпение да се понесе в небето.
Въпреки схватливостта на всичките й сурогатни пазители Тор така и не разбра, че през цялото време е била следена. Пък и нямаше причина да го осъзнава. Защото плътно зад нея вървеше призрак, който я следваше през познатите улички на глобалното село.
Но извън селото… отвъд гората от питомни пластове… тихо шумолеше джунгла, която си оставаше завинаги невидима за очите й.
Някога, преди около век, на
Ферми слушал мълчаливо и накрая казал: „Така ли? Не би ли трябвало вече да сме получили съобщенията им? Да сме видели великите им постижения? Или да сме попаднали на следи от техни посещения в миналото? Невероятните извънземни… къде са те?“
Въпросът му бил наречен Великото мълчание. Дилемата СЕТИ или парадокс на Ферми. И докато ентусиастите продължават да се взират и вслушват в небето, зловещото мълчание на галактиката става все по-тревожно.
Днес астрономите използват мощните си телескопи, за да преценят колко звезди си имат спътници с течна вода и колко често подобни условия водят до появата на живот. Други пък убедително изчисляват на каква част от тези живи светове се появяват разумни същества. И колко от тях могат да пътешестват или да излъчват съобщения. Повечето стигат до заключени ето, че не би трябвало да сме сами. Но въпреки всичко мълчанието властва навсякъде в космоса.
Накрая всички започнаха да осъзнават, че това не са просто теоретични занимания. Че нещо трябва да потиска резултата. Че някакъв „филтър“ може да отсява разумните раси и да ги прави достатъчно малко на брой, за да обясни привидната ни изолация. Или самота.
Предложени са стотици разумни „обяснения на Великото мълчание“. Според едни нашата тучна планета е уникална (и наистина, досега не е открито нищо подобно на Земята, макар че животът със сигурност съществува някъде в космоса). Или че повечето светове с екосистеми са били сполетени от по-убийствени катастрофи от Земята — по-убийствени от онази, унищожила динозаврите.
Възможно ли е човешкият разум да е една щастлива случайност? Според еволюциониста Ернст Майр „нищо не показва по-добре малката вероятност за поява на висш разум от петдесетте милиарда земни видове, които така и не са го развили“. Или пък Земята може да има някаква уникална черта, рядко срещана другаде, която да е помогнала на хората да преминат от обикновения разум към невероятните технологични постижения.
Мрачно ли ви звучи? А това са оптимистичните обяснения! Те предполагат, че „големият филтър“ — онова, което намалява броя — вече е зад нас. А не ни очаква.
А ако се окаже, че планетите с живот на тях са нещо обичайно и разумът е често срещано явление? В такъв случай филтърът е пред нас. Може би той е някаква грешка, допускана от всички разумни раси. Или от няколко. Минно поле с многобройни възможности за провал. Всеки път, когато се изправяме пред някаква тревожна стъпка по пътя, като се започне от избягването на ядрена война до превръщането ни в умели стопани на планетата, от генното инженерство до изкуствения интелект и т.н., ние трябва да се запитаме: „Това ли е? Големият гаф? Капанът, скрит зад въпроса на Ферми?“
Това е контекстът на нашия разказ. Призракът на нашия банкет, спотайващ се между размишлението и предвидливостта, докато разглеждаме дългия списък заплахи за собственото ни съществуване.
Онези, които можем да видим.
4.
Възкресеният град
Докато слизаше на перона на монорелсовия влак, Хамиш осъзна, че сенатската сграда Франкен е истински бегемот. Един от онези гигантски монументи, издигнати по време на патриотичното безумие на проекта „След Ужасния ден“, още преди нивото на радиацията да спадне до безопасни нива. Масивни постройки, изразяващи националното чувство на абсолютна (някои биха казали маниакална) решимост за възстановяване на столицата — с архитектура, изглеждаща едновременно дръзко решителна…
… и същевременно свръхпредпазлива до степен, която Хамиш намираше за възхитително параноична.
Естествено, Хамиш сравняваше Франкен с неща от собствените си романи и филми — напълно себедостатъчен град, кацнал на петдесет гигантски стълба над все още леко светещата почва. Всеки стълб можеше да спусне за по-малко от минута двама сенатори (заедно с посетителите и екипите им) до подземното убежище. (Други дванайсет сенатори от по-малките щати трябваше да се задоволят с офиси в не така пищната сграда Фей-Бек непосредствено до безопасната зона.) Офисблоковете, увиснали в пространството между гигантските цилиндрични стълбове, можеха да се изолират херметично — аналогично на начина, по който някои от „съединените“ щати бяха започнали да се изолират един от друг.