Легион

Брандън Сандерсън

Жената обиколи стаята.

– Хубаво място - каза.
– За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?

– Повечето идват от правителството.

– Говори се, че не работите за тях.

– Преди го правех. Както и да е, повечето пари идват от бюджета на професори, които искат да ме изучават. Започнах да им искам големи суми като предполагах, че това ще ги спре.

– Но не стана?

– Нищо не помага - казах с кисела гримаса.
– Седнете.

– Ще остана права - отвърна ми тя, докато оглеждаше картината

на Ван Гог.
– Между другото, казвам се Моника.

– Моника - казах и извадих снимките, - струва ми се забележително, че очаквате да повярвам на абсурдната ви история.

– Още не съм разказала историята.

– Но ще го направите.
– контрирах я и хвърлих снимките на масата.
– История за пътуващ във времето фотограф, който не умее да използва светкавица.

– Вие сте гений, господин Лийдс - каза тя, без да се обръща.
– Според някои материали, които четох, вие сте може би най-умния човек на планетата. Ако в снимките се забелязваше нещо нередно, или дори да не беше толкова очевидно, щяхте да ги отхвърлите. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

– Грешат.

– Кои “те”?

– Хората, които казват, че съм гений - седнах на стола до този, на който седеше Тобиас.
– Не съм гений, а напълно нормален човек.

– Трудно ми е да повярвам това.

– Вярвайте в каквото искате, но не съм гений. Гениалните са халюцинациите ми.

– Благодаря - каза Джей Си.

– Поне някои от халюцинациите ми - поправих се.

– Смятате, че нещата, които виждате не са истински?
– попита Моника и ме погледна.

– Да.

– Но все пак им говорите.

– Не искам да нараня чувствата им. Пък и могат да бъдат много полезни.

– Благодаря - каза отново Джей Си.

– Някой от тях могат да бъдат полезни. Но както и да е, те са причината да сте тук. Искате умовете им. Кажете ми историята си или престанете да губите времето ми.

Тя се усмихна и най-сетне седна.

– Не е каквото си мислите. Няма машина на времето.

– О?

– Не звучите изненадан.

– Пътуването назад във времето е крайно невероятно. Дори да се е случило, няма как да знам за него, защото ще е създадено друго разклонение на реалността, в което не участвам аз.

– Освен ако сега не сме в това разклонение.

– В такъв случай пътуването във времето пак не ме касае, защото ако и тук някой го осъществи, пак ще създаде разклонение и отново аз няма да съм част от него.

– Това е едната теория, но тя е без значение. Както казах, няма машина на времето. Поне не в обичайния смисъл.

– Значи снимките са фалшиви?
– попитах.
– Започвате да ме отегчавате много бързо, Моника.

Тя постави още няколко снимки на масата.

– Шекспир - започна да изброява Тобиас, докато му ги подавах една по една.
– Родоския колос. Много умно.

– Елвис?
– попитах аз.

– Явно секунди, преди да умре - каза Тобиас, сочейки снимката, на която звездата седеше в банята с клюмнала глава.

Джей

Си изсумтя.

– Сякаш на света няма хора, които да приличат на него.

– Направени са с апарат - Моника се наклони напред, - който снима миналото.

Тя направи пауза за по-драматично усещане. Джей Си се прозя.

– Проблемът на снимките е, че няма как да бъдат проверени. Заснети са неща, които нямат друг визуален запис, който да докаже истинността им, затова е невъзможно да бъдат уловени дребни неточности.

– Виждала съм как работи устройството. Действието му бе доказано в контролирана среда. Стояхме в празна стая, подготвена за целта. Писахме върху карти и ги държахме, така че да се виждат. След това ги изгорихме. Изобретателят на устройството влезе в стаята и направи снимки. На снимките излязохме ние - как държим нарисуваните карти.

– Чудесно - казах.
– За жалост няма никаква причина да вярвам на думите ви.

– Можете сам да тествате устройството. Да го използвате, за да отговорите на който искате исторически въпрос.

– Можем - намеси се Айви, - ако не беше откраднато.

– Мога да го направя - повторих, доверявайки се на думите на Айви. Тя имаше отлични инстинкти при разпитите и понякога ми подсказваше.
– Но устройството е било откраднато, нали?

Моника се облегна на стола и се намръщи.

– Не беше трудно да позная, Стийв - обади се отново Айви.
– Не би дошла тук, ако всичко беше наред. Ако ли не, щеше да носи апарата, за да се фука, стига да иска да ни докаже нещо. Мога да приема, че е скрит на сигурно в някоя лаборатория, защото е прекалено ценен. Но тогава щеше да ни покани на своя територия, а нямаше да идва дотук. Отчаяна е, въпреки спокойното си държание. Виждаш ли как потропва по облегалките на стола? Също така обърни внимание как в началото на разговора държеше да остане права, за да се покаже силна. Седна едва, когато се почувства неловко от спокойствието ти.

Тобиас кимна.

– Никога не прави прав нещо, което можеш да сториш седнал, нито прави седнал това, което можеш да направиш прав. Китайска поговорка, обикновено приписвана на Конфуций. Но разбира се, няма запазени първични текстове на Конфуций, така че всичко, което му приписваме са по-скоро догадки. Иронично, но едно от малкото неща, които знаем със сигурност, че е казал той, е Златното правило, което често погрешно бива смятано за цитат на Иисус от Назарет, който е казал същата идея, но по различен начин…

Оставих го да говори. Дълбокият му глас минаваше през мен като вълна. Думите му не бяха важни.

– Да - най-сетне проговори Моника.
– Устройството беше откраднато. Това е причината да съм тук.

– Ето какъв е проблемът - казах.
– Единственият начин да се уверя, че снимките са автентични, е да разполагам с устройството. Но няма как да го получа, без да свърша работата, която искате от мен. Накратко - лесно мога да стигна до края на всичко и да разбера, че ме водите за зелен хайвер.