Легион

Брандън Сандерсън

– Значи е още по-вероятно да е фалшива, не мислите ли?
– попита Айви.

– Може би.

Тръгнах в обратната посока, а аспектите ми замлъкнаха. Най-накрая чух как долу се затръшна врата. Побързах да сляза.

– Господарю - Уилсън изкачваше стълбите.

– Уилсън, пристигна ли пощата?

Той спря. В ръцете си носеше подноса. Меган, една от чистачките - реална, разбира се - мина забързано покрай нас с лице сведено към пода.

– Скоро ще напусне - Айви кимна с глава към нея.
– Трябва да опиташ да се държиш по-малко

странно.

– Ще ми е трудно, докато сте наоколо - отговорих й аз, докато преглеждах пощата.
– Ето! Още един плик, подобен на първия.

Разкъсах го нетърпеливо и извадих още една снимка.

Тази беше по-неясна. На нея имаше мъж, стоящ над леген за измиване с кърпа на врата. Всичко около него изглеждаше старомодно. И тази снимка беше черно-бяла.

Подадох я на Тобиас. Той я взе и започна да я проучва внимателно.

– Е?
– попита Айви.

– Струва ми се познат - казах аз.
– Имам чувството, че трябва да знам кой е.

– Джордж Вашингтон - отвърна Тобиас.
– Изглежда се бръсне рано сутринта. Изненадан съм, че го прави сам.

– Той е бил войник - казах и взех снимката обратно.
– Вероятно е бил свикнал да върши всичко сам.

Прокарах пръсти по снимката. Първите дагеротипи - ранните фотографии - са били направени след 1830 година. Преди това никой не е могъл да създаде подобен постоянен образ.

– Съвсем ясно е, че тази е фалшификат - каза Айви.
– Снимка на Джордж Вашингтон? Да не трябва да приемем, че някой се е върнал назад във времето и единственото, което се е сетил да стори, е да снима Джордж Вашингтон в банята? Играят си с нас, Стийв.

– Може би - признах аз.

– Изключително много прилича на него - каза Тобиас.

– Само дето нямаме негови снимки - заяде се Айви.
– Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.

– Да видим какво мисли Армандо - предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер.
– Но първо някой да извика Одри.

*

– Можете да доближите Негово височество - каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата - място, което сам бе избрал.

– Може ли да го гръмна?
– попита Джей Си тихо.
– На някое не толкова важно място. Може би в крака.

– Негово височество чу това - каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока.
– Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.

– Работя по въпроса, Армандо - казах аз и му подадох снимката.
– Получихме още една.

Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.

– Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.

– Знаеш ли, Стийв - каза Айви, - ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова

дразнещи.

– Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?

– Няма да се омъжа за теб.

– Ще бъдеш кралица.

– Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.

– Наркобароните заплашват народа ми - Армандо продължаваше да оглежда снимката.
– Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.

Той ми я подаде.

– Това ли е всичко?
– попитах.
– Не трябва ли да я провериш с компютър?

– Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.

Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.

– Сега може ли да го гръмна?
– попита Джей Си.

– Изкушавам се да ти позволя.

Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.

Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.

– Ало?
– казах аз.

– Може ли да ви посетя, господин Лийдс?
– беше женски глас с лек южняшки акцент.

– Коя сте вие?

– Тази, която ви изпраща загадките.

– За това се сетих и сам.

– Може ли да ви посетя?

– Ами… предполагам. Къде се намирате?

– Пред вратата ви - телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.

Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.

Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.

– Въоръжен ли си?
– попита Джей Си, когато ни настигна.

– Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.

– Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.

Поколебах се, а след това въздъхнах.

– Пусни я, Уилсън.
– извиках, но самият аз се отправих към моите стаи - най-просторните в къщата - и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.

Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.

– Във всекидневната, Уилсън - казах, когато слязох.

Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.

– Лимонада?
– попита Уилсън.

– Не, благодаря - казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.