Легион

Брандън Сандерсън

Тя постави още една снимка на масата. Жена със слънчеви очила и тренчкот, стояща на железопътна гара. Снимката беше направена отстрани, докато тя четеше разписанието на монитора над главата си.

Сандра.

Джей Си възкликна изненадано.

– Откъде имате това?
– скочих от стола.

– Казах ви…

– Стига игрички!
– ударих силно по масата.
– Къде е тя? Какво знаете?

Моника се отдръпна с разширени очи. Хората не знаят как да се оправят с шизофреник. Четат истории и гледат филми. Боят

се от нас, макар вероятността да извършим някоя жестокост е същата, както да я извърши който и да е нормален човек.

Разбира се, някои хора, които са ме изучавали твърдят, че не съм шизофреник. Половината смятат, че си измислям всичко, а другата половина - че състоянието ми е нещо различно и ново. Но каквото и да ми е, както и да работи мозъка ми, само един човек е успявал да стигне до мен. Това беше жената от снимката, която Моника постави на масата.

Сандра. В определен смисъл тя започна всичко това.

– Не беше трудно да бъде направена снимката - каза Моника.
– Навремето, когато още говорехте пред хората, често я споменавахте. Явно сте се надявал някой да прочете интервюто и да ви донесе информация за нея. Може би ви се е искало тя да прочете каквото сте имал да кажете и да се върне при вас.

Насилих се да седна обратно.

– Знаел сте, че е отишла на гарата - продължи Моника.
– Знаел сте и кога се е случило. Но не знаете на кой влак се е качила. Започнахме да правим снимки, докато я открихме.

– На гарата трябва да е имало поне дузина русокоси жени с подобен външен вид.

Никой не знаеше истински коя е тя. Дори и аз.

Моника извади един куп снимки, поне двадесет. На всяка имаше жена.

– Решихме, че тази, която носи слънчеви очила на закрито трябва да е търсената. Но направихме снимки на всички жени на подходящата възраст, които са били на гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви постави ръка на рамото ми.

– Спокойно, Стивън - каза Тобиас.
– Спокойният кормчия води кораба дори в буря.

Вдишах дълбоко.

– Може ли да я гръмна?
– попита Джей Си.

Айви извъртя очи.

– Припомни ми защо го държим тук.

– Защото съм красавец - отговори й Джей Си.

– Слушай - продължи Айви към мен.
– Моника пренебрегна своята история. Твърди, че е дошла при теб само, защото устройството е било откраднато. Как е могла да направи снимки на Сандра без апарата?

Кимнах и прочистих ума си, макар и трудно, и отправих обвиненията към Моника. Тя се усмихна лукаво.

– Смятахме да ви използваме за друг проект. Смятахме, че ще е полезно да разполагаме с тези снимки.

– Дявол да го вземе - Айви се взираше в лицето й.
– Мисля, че този път може би казва истината.

Гледах снимката. Сандра. Бяха изминали почти десет години. Все още ме болеше от мисълта как ме беше оставила. Изостави ме, след като ми показа как да използвам умствените си способности. Прокарах

пръсти по снимката.

– Трябва да го направим - каза Джей Си.
– Трябва да се заемем със случая, кльощав.

– Ако има някакъв шанс… - добави Тобиас и кимна.

– Апаратът трябва да е бил откраднат от някой вътрешен човек - предположи Айви.
– В подобни случаи често е така.

– Взел я е някой от вашите хора, нали?
– попитах.

– Да - отвърна Моника.
– Но нямаме представа къде е отишъл. През последните четири дни похарчихме десетки хиляди долари, за да го проследим. Непрестанно предлагах да се обърнем към вас. Но други части от компанията бяха против да включим човек, когото смятат за опасен.

– Ще се заема.

– Отлично. Да ви откарам ли в лабораториите ни?

– Не. Заведете ме в дома на крадеца.

*

“Г-н Балубал Разон” - прочете Тобиас от документите, докато изкачвахме стълбите. Прегледах документите по пътя насам, но умът ми беше зает с други мисли, за да им обърна подобаващо внимание.
– Има филипински произход, но самият той е второ поколение американски гражданин. Завършил е физика в университета в Мейн. Няма отличия. Живее сам.

Стигнахме седмият етаж. Моника се задъхваше. Тя продължаваше да върви прекалено близо до Джей Си, което не му се нравеше.

– Трябва да добавя - обади се отново Тобиас, отпускайки документите, - Стан ме информира, че дъждът ще престане, преди да достигне до нас. Оттук насетне ни очаква слънчево време.

– Слава Богу - казах, докато се обръщах към вратата, пред която стояха двама мъже с черни костюми. Кимнах към тях и попитах Моника: - Ваши ли са?

– Да - отвърна ми тя. През целия път насам говореше по телефона с началниците си.

Моника извади ключ и го завъртя в ключалката. Стаята беше истинска кочина. На перваза бяха наредени кутии от китайска храна, сякаш се очакваше от тях да покълнат растения. Навсякъде имаше купчини книги, а по стените бяха окачени снимки. Не бяха от историческите, а най-обикновени. Наложи се да се въртим, за да заобиколим купчините с книги. Стаята беше тясна за четирима ни.

– Ако искаш изчакай отвън, Моника - предложих аз.
– Тук е малко тясно.

– Тясно ли?
– попита тя, мръщейки се.

– Продължаваш да минаваш през Джей Си, а това го притеснява. Мрази да му напомнят, че е халюцинация.

– Не съм халюцинация - сопна се Джей Си.
– Имам съвършена екипировка за незабелязано промъкване.

Моника ме огледа за момент, след което излезе и застана между двамата пазачи, с ръце на кръста, без да откъсва поглед от нас.

– Добре, хора, да действаме.

– Хубави ключалки - каза Джей Си, опипвайки едната верига на вратата.
– Дебело дърво, тристранно заключване. И ако не греша…