Фюри

Донър Лорън

— Господине — извика една жена. — Ъм… имаме проблем.

— Какво? — сопна се Дарън. — В момента имаме стотици такива.

— Става дума за жената от общежитието. Спря да ни маха и току-що активира последния авариен код — спусна вратите на Света Мария.

— Какво? — изръмжа Джъстис. Чудеше се дали пушек не излиза от ушите му. Никога повече не искаше да бъде безпомощен, след като започна новия си живот, но ето че сега се чувстваше точно така. Това го вбеси.

— Включете останалите камери в сградата — извика Дарън. — Тази жена е новобранка,

обзалагам се, че се е паникьосала. Ще я уволня веднага, след като всичко приключи.

— Успях да включа източната камера на улицата — обади се един мъж. — На екран четиринадесет.

Дарън Антонио посочи десния монитор, знаеше, че Джъстис е точно зад него. Фокусираха се върху екрана и видяха как един пикап се засилва към главния вход на женското общежитие.

— Кучи син — измърмори Дарън.

— Какво значи вратите на Света Мария — попита Джъстис, като сграбчи Дарън за рамото и го обърна към себе си.

Дарън пое дълбоко дъх и погледна към чифт вбесени котешки очи.

— Света Мария е светица. Това е… о, по дяволите… доста лошо. Вторите врати, които разделят и запечатват отделните сектори в общежитието, са били активирани. — Дръпна ръката си, за да се освободи от хватката на Джъстис. — Пуснете всички камери, които са в сградата, и инфрачервените лъчи, за да проследим по топлинния сигнал къде се намира всяко от телата, веднага! Тази ситуация е с приоритет!

Джъстис посегна към телефона си и набра някакъв номер.

— Общежитието на жените е под силна атака — след което затвори.

— Тридесет и четири топлинни сигнала на третия етаж. Вратите на Света Мария са спуснати и заключени — извика една жена. — Само един топлинен сигнал се намира на първия етаж и се движи бързо.

— Според нашите записки в общежитието живеят тридесет и пет жени — обади се друг. — Всички са вътре.

Камерите в помещенията, които по принцип стояха изключени, се активираха. На единия екран се показаха жени, които седяха или стояха облегнати на стената в коридора на третия етаж.

— Това са нашите жени — напрегна се Джъстис. — В безопасност ли са там, където се намират?

— Да — кимна Дарън. — Никой не може да стигне до тях. Стоманените врати са дебели почти колкото един крак. Дори бомба не може да ги разбие. Казах ти, че ще са в безопасност.

— Можем да видим входната врата на екран десет — извика някой.

И двамата извъртяха глави към монитора. Дарън прокле тихо. Стъклената врата бе долу на пода, а касата на вратата бе изкъртена навътре.

— Кучи син! Стъклото е издържало, но вратата не — отбеляза някой очевидното.

— Имаме движение на четири нови топлинни сигнала — обади се някой зад тях. — Проследихме първия, който сега се намира в кухнята. Включвам останалите камери.

Ели влезе в кухнята. Чу как вратата се срути долу и осъзна, че се намира в капан. Можеше или да се скрие и да се моли помощта да дойде и да я намерят, преди тези мъже да го сторят, или да се бие. Шансовете й да победи четирима

въоръжени мъже не бяха много добри. Главната й грижа бяха жените от Новите видове. Поуспокои се, щом разбра, че се намират в безопасност. Когато бе постъпила на работата, знаеше, че може да стане опасно, но не смяташе, че положението ще бъде толкова лошо.

Отвори чекмеджето, където се намираха ножовете и сграбчи най-големия, като през цялото време наблюдаваше вратата през рамо. Бореше се с паниката, която се надигаше, знаеше, че съзнанието й трябва да остане ясно. Трябва да се скрия.

Огледа се и клекна бързо, за да не се вижда. Отвори леко един от шкафовете и започна колкото се може по-тихо да изважда всичко отвътре.

— Ела тук, котенце. Писенце — извика единият от мъжете.

Да не би да се шегуват, поклати глава Ели. Те дори не могат да направят разлика между човек и Новите видове. Идиотите не знаят по кого да стрелят. Не са ловци, а пълни глупаци, ядосано си каза тя, когато си спомни думата, написана с червено от едната страна на пикапа.

— Излез навън, малкото ми котенце.

Гласовете се чуха по-близо. Сърцето на Ели препускаше, докато се пъхаше в тясното пространство. Нямаше много място, но успя да се намести в шкафа и да затвори вратата. Коленете й се притиснаха в тялото, а главата й се преведе напред в тъмното. Опита да контролира дишането си, за да не я чуят. Всичко, което можеше да стори оттук, бе да се моли помощта да пристигне навреме.

— Няма да те убия. Просто искам да си поговорим.

Ели стисна зъби. Мъжът май я вземаше за пълна глупачка, като си мислеше, че ще му повярва дори за секунда. Нямаше начин да говори с тези ненормалници, без да ги разделя бронирано стъкло. Ако им позволеше да я хванат, щеше да изгуби живота си, а тя искаше да живее.

Джъстис продължаваше да наблюдава какво става в общежитието от различните екрани в стаята. Измъкна телефона от джоба си и натисна копчето за бързо набиране. Току-що бе видял Ели Брауер да се скрива в един от кухненските шкафове. Очите му проследиха как четиримата мъже, проникнали вътре, претърсват първия етаж от сградата. Бяха разбрали, че асансьорът е блокиран и нямат достъп до втория етаж заради огромната стоманена врата, запечатваща стълбището. Мъжете се разделиха и започнаха да претърсват стая по стая, в опит да намерят Ели.

— Нашите жени са в безопасност на третия етаж, но тази, която отговаря за тях, се крие в кухнята. Въпрос на време е да я намерят. В капан е. Четирима тежковъоръжени мъже успяха да преминат през главната врата — затвори.

Дарън Антонио се завъртя и погледна Джъстис.

— На кого говориш?

— Моят екип по сигурността е на път за общежитието.

— Охраната е моя грижа. Телефоните все още не работят. Точно сега не мога да се обадя на хората си и да им наредя да пуснат някого да влезе в Хоумленд. Блокираха главната порта, а служебни коли барикадират пътя, за да предотвратят друго нахлуване.