Фюри

Донър Лорън

Тя трепна, но стъклото не се счупи. Остана само лека драскотина, дори не се напука.

— Това е просто офис сграда и няма да може да влезете — излъга тя. — Глупаци такива.

Знаеше, че ги предизвиква, но колкото по-дълго стояха пред нея и я заплашваха, толкова по-малка вероятност имаше да наранят някого отвън. Надяваше се, че охраната скоро ще дойде и ще ги арестува, преди мъжете да осъзнаят, че ги разсейва.

— Не съм животно. Би трябвало да погледнете в огледалото, ако искате да видите такова — презрително им каза тя. — Направо цял зоопарк се е събрал тук, момчета.

Онзи с пистолета започна да стреля отново. Ели се свиваше и трепваше при всеки изстрелян

куршум. Пусна копчето на интеркома, но звукът продължаваше да се чува ясно. Не й хареса, че трябваше да изпробва ефектността на бронираното стъкло толкова отблизо. Глупакът с пистолета спря да стреля.

Ели си спомни за безжичната камера, която стоеше високо на стената и бе насочена точно към входа. Пристъпи няколко крачки назад. Обърна се към нея и започна да маха, за да привлече вниманието на някого. Показа четири пръста, след което имитира оръжие, като присви палци, за да покаже, че стрелят. Посочи часовника си, за да им обясни, че стрелбата става сега. Надяваше се, че който и да ги наблюдава, познава играта за отгатване на думи. Докосна рамото си, където обикновено стоеше емблемата на охраната, и преряза гърлото си с пръсти, за да им покаже, че патрулът е мъртъв.

Мъжете започнаха да стрелят едновременно, сигурно си мислеха, че така ще успеят да счупят стъклото. Ели покри ушите си, за да заглуши силния шум. Отдалечи се още от входа и пак се опита да обясни със знаци, случващото се пред камерата.

Стрелбата внезапно спря. Тя се обърна и видя как нападателите се събраха да говорят. Един от тях се отдалечи, отиде до патрулката и влезе в нея. Ели се зачуди защо ли го прави? Ако си мислеха, че като откраднат една от колите на служителите, ще могат да влязат тук, щяха да останат разочаровани.

Обхвана я лошо предчувствие, когато ги видя да се усмихват. Изгледаха я ликуващо, преди да се отместят от вратата. Мъжът зад волана запали двигателя и изкара колата на улицата, точно срещу входа на сградата. Стомахът й се сви от ужас. Беше разбрала какво искат да направят. Шофьорът даде газ. Автомобилът тръгна напред, качи се на тротоара и се насочи право към стъклените врати.

— По дяволите! — изкрещя Ели и отстъпи назад.

Когато колата се удари в стъклото, звукът проглуши ушите й и тя падна по задник на пода. Дим се издигна от смачканата предница, а двигателят изгасна. Вратите издържаха, но за неин ужас, когато вдигна поглед нагоре, видя, че ударът е откъртил касата на вратата и сега зееше около петнадесетсантиметрова дупка.

— О, боже — промърмори тя зашеметена.

Стъклото беше издържало, но рамката, която го обграждаше — не. Продължи да седи на пода, докато останалите трима измъкнаха приятеля си от разбитата кола. Той изглеждаше леко замаян, но въздушната възглавница го бе спасила от по-сериозни наранявания. Мъжете погледнаха към дупката в касата на вратата, усмихнаха се и започнаха да избутват настрани димящите останки от колата. Явно разчистваха входа за още една атака.

Ели се изправи на крака и изтича до главната интерком система на сградата. Имаше чувството, че тези мъже щяха да използват танка, за да съборят напълно вратата и да влязат вътре. Включи високоговорителя. Сърцето й щеше да изхвръкне от ужас, но се опита да запази спокойствие.

— Заключете аварийните врати — каза ясно в слушалката. — Повтарям, заключете аварийните врати. Убедете се, че сте в безопасност, веднага — нареди на жените. — Идете на третия етаж. Тичайте, по дяволите! След малко ще влязат в сградата. Няма да заключа вторите врати до последната минута, затова се раздвижете.

Изключи високоговорителя и отвори аварийната

кутия под интерком системата. На втория и третия етаж имаше стоманени врати, които изолираха стълбището и асансьора, а стоманени капаци покриваха прозорците. Това бе последната мярка, в случай на проникване в сградата. Вътрешните врати, които отделяха етажите, бяха дебели десет сантиметра, а външните капаци на прозорците — бронирани. Така щяха да се запечатат не само етажите, но и асансьорната шахта.

Ели застана така, че да може едновременно ръката й да стига аварийната кутия и да наблюдава входната врата. Единият от мъжете се качи в пикапа, потвърждавайки най-големия й страх. Останалите се смееха, докато си говореха, вероятно за това как да я убият. Намръщи се и се помоли жените да имат достатъчно време да се качат на по-горните етажи. Разбра, че на нея самата такова почти не й е останало, когато шофьорът затвори вратата, запали двигателя и насочи пикапа точно срещу вратите на сградата. По дяволите.

— Ели? — чу се гласът на Брийз от микрофона. — Всички се събрахме на третия етаж. Веднага се качвай нагоре!

Обзе я облекчение.

— Напълно сигурна ли си, че всички сте там? Скай и Блу дойдоха последни.

— Тук са — увери я Брийз. — Идвай горе, иначе аз слизам долу при теб.

— Стойте в безопасност. Аз ще бъда добре — излъга тя.

Искаше да иде при тях, но някой трябваше да активира аварийните врати от кутията, която отвори. Който и да бе проектирал сградата, бе пропуснал тази подробност, помисли си тя, докато стоеше там, чувствайки се напълно безпомощна. Би трябвало да инсталират ръкохватки за активиране на аварийната система на всички етажи. Набра трицифрения дигитален код в аварийния панел и завъртя ключа. Високият звук на сирена прозвуча в цялата сграда. Знаеше, че в този момент стоманените врати и капаци запечатват по-горните етажи. Жените би трябвало да са в безопасност на втория етаж, но за тяхно добро искаше да са на третия, в случай че тези мъже намерят начин да преминат през вътрешните врати. Не мислеше, че някой някога ще успее да нахлуе в общежитието, но явно бе грешала. Втори път нямаше да рискува с погрешни предположения.

Затвори аварийната кутия. Знаеше, че досега в офиса на охраната са получили сигнал за това какво бе направила. Системата бе свързана безжично с камерите. Което служеше като превантивна мярка за наблюдение в случай, че телефоните не работят и липсва електричество. Вдъхна й увереност мисълта, че бе включила последната възможна защита, което трябваше да означава, че някой е проникнал в общежитието. Така щяха да дойдат по-бързо да ги спасят.

Надявам се. Боже, дано помощта дойде по-скоро.

Ярост обхвана Джъстис. Намираше се в главния офис на охраната и наблюдаваше камерите, които бяха разположени навсякъде в Хоумленд. Петнадесет пикапа, бяха нахлули в територията, след като кола бомба се бе взривила пред главната порта. Навсякъде се чуваха изстрели и умираха хора, а той бе заклещен в тази стая и не можеше да направи нищо, освен да гледа. Приятелите му бяха в опасност и той искаше да им помогне.

— Успокой се — настоя Дарън Антонио. — Екипът за борба с тероризма и местната полиция са на път за насам. Системите за сигурност в сградите са активирани и те са заключени. Всички са наясно, че има проблем, а вашият съвет е в обезопасен бункер. Оттук може да наблюдаваме всичко. Засега има убити само от охраната. Твоите хора са в безопасност.