Фаворит

Франсис Дик

Оставих Пит и се върнах обратно в Брайтън, като паркирах лотоса и както преди взех влака. Слязох на гарата в Брайтън и само бегло погледнах трите таксита, спрени отпред (нямаха жълти табели). Тръгнах бързо към управлението на „Марконикарс“, чийто адрес бях взел от телефонната книга.

Нямах специален план, но бях сигурен, че коренът на загадката е тук, в Брайтън. Бях решил да я открия и заради това трябваше да копая на място, макар разследванията ми на хиподрумите да не бяха довели до нищо освен до едно съскащо предупреждение

по телефона.

Офисите на „Марконикарс“ заемаха партера на преустроена къща с големи тераси. Влязох направо в тясното преддверие.

От дясната страна се издигаше стълба, а отляво имаше две врати. Една трета, с табелка „Частен дом“, се виждаше в края на помещението. Четлив надпис на първата врата гласеше „Справки“. Влязох.

Някога това е било елегантна стая и сега дори канцеларските мебели не разваляха изцяло внушителното й излъчване. Две момичета седяха пред бюра с пишещи машини пред тях и през една плъзгаща се врата, която бе полуотворена, се виждаше трето, седнало пред радиопулт. Тя говореше по микрофона.

— Да, госпожо, таксито ще ви вземе след три минути. Благодаря ви.

Имаше приятен, ясен глас, поддържан в отлична форма.

Двете момичета от първата стая ме погледнаха очаквателно. Носеха тесни блузи и много грим. Заговорих тази, която бе по-близо до вратата.

— Хм… искам да направя справка за наемане на няколко таксита… за сватба. За сестра ми — добавих, импровизирайки и измисляйки сестра, която въобще нямах. — Възможно ли е?

— О, да, така мисля — каза тя. — Ще попитам управителя. Обикновено той се занимава с големите заявки.

— Аз се интересувам само за това колко би… заради сестра ми. Тя ме помоли да обиколя всичките фирми, за да разбера коя е… хм, най-приемливата. Не мога да ви дам конкретна заявка, преди да се консултирам отново с нея.

— Разбирам — каза тя. — Добре, ще помоля господин Фидлър да се срещне с вас. — Тя стана, излезе във входното антре и тръгна към вратата с надпис „Частна собственост“.

Докато чаках, се усмихнах на другото момиче, което оправяше прическата си, и слушах колежката й от радиостанцията.

— Само минутка, господине. Ще проверя дали има такси във вашия район — говореше тя. Прещрака един ключ и каза: — Обади се, която и да е кола в Хоув две. Викам която и да е кола в Хоув две.

Последва тишина, а след това мъжки глас прозвуча по приемника:

— Изглежда, няма никой в Хоув две, Мериголд. Мога да отида там след пет минути. Току-що оставих пътник на площад „Ленгбъри“.

— Добре, Джим — тя му даде адреса, отново щракна с ключа и продължи по телефона: — Таксито ще бъде при вас след пет минути, господине. Съжалявам за закъснението, но не разполагаме с други коли, които биха могли да пристигнат по-бързо. Благодаря ви, господине.

Тъкмо свърши разговора, и телефонът отново иззвъня.

— „Марконикарс“. Мога ли да ви помогна?

През

входното антре се чу потропването на високите токчета по линолеума и първото момиче се върна обратно от кабинета на господин Фидлър.

— Управителят може да ви приеме сега, господине — каза ми тя.

— Благодаря — отвърнах и тръгнах по коридора към вратата в края.

Мъжът, който стана да ме посрещне и да се ръкува с мен, беше едър, добре скроен, градски мъж в средата на четирийсетте си години. Носеше очила с тежки черни рамки, имаше мека черна коса и твърди сини очи. Изглеждаше твърде силна личност, за да се задоволи да дреме в задния офис на таксиджийска фирма, прекалено силен за това служебно положение.

Почувствах как безпричинно сърцето ми подскочи и за миг ме обзе паника, като си представих, че той може би знаеше кой съм и какво се опитвам да направя. Но погледът му бе спокоен, делови и той само каза:

— Разбрах, че сте имали намерение да наемете група коли за сватба?

— Да — потвърдих и му разказах измислени подробности. Той си водеше бележки, допълни някои цифри, написа предварителна проектосметка и ми я подаде. Взех я. Почеркът му бе твърд, уверен и четлив. Подхождаше му.

— Благодаря ви — казах, — ще дам това на сестра ми и ще ви съобщя решението й.

Докато излизах от вратата му и я затварях зад себе си, отново го погледнах. Седеше зад бюрото си и ме гледаше през очилата с немигащи сини очи. Нищо не се четеше на лицето му.

Върнах се в предния офис и съобщих:

— Получих проектосметката, която ми трябваше. Благодаря ви за съдействието.

Тръгнах да си вървя и ми хрумна нова мисъл.

— Между другото, знаете ли къде бих могъл да намеря господин Клифърд Тюдор? — попитах.

Момичетата не се изненадаха от въпроса ми, но казаха, че не знаят.

— Мериголд би могла да го потърси заради вас — каза едната. — Ще я питам.

Мериголд завърши разговора си и се съгласи да помогне. Тя натисна превключвателя.

— До всички. Някой да е возил днес господин Тюдор? Обади се.

— Заведох го до гарата, Мериголд — обади се мъжки глас. — Хвана влака за Лондон.

— Благодаря, Майк — каза Мериголд.

— Познава всички гласове — с възхищение каза едно от другите момичета, — никога не им се налага да казват номера на колата си.

— Всички ли познават добре господин Тюдор? — попитах.

— Никога не сме го виждали — каза едното момиче, а и другите поклатиха глави в знак на съгласие.

— Той е от редовните ни клиенти. Винаги когато поиска кола, получава и после я записваме. Шофьорът съобщава на Мериголд къде го е закарал. Господин Тюдор има месечна сметка при нас, ние я изготвяме и му я пращаме.

— А ако предположим, че шофьорът откара господин Тюдор от едно място до друго и забрави да се обади на Мериголд? — попитах с неангажиращ тон.