Джъстис

Донър Лорън

Младата жена остана ниско долу и изчака, за да се увери, че нападателят няма да се надигне и да атакува отново, но той не го направи.

Минаха секунди и звукът от нова битка достигна до ушите й. Мебели се разбиваха в предната част на къщата. Животинското ръмжене и ударите на юмруци в плът я разтревожиха.

Бързо се надигна, прекрачи извън ваната и рисковано се спусна към прозореца, за да се убеди, че бе ликвидирала заплахата от нападателя зад гърба й.

Надникна през перваза и забеляза безжизнената тъмна фигура на мъжа. Затвори, превъртя ключалката с палеца си и се затича към спалнята. Всеки, който се опиташе

да влезе през прозореца в банята, трябваше най-напред да го счупи, преди да нахлуе вътре, и така щеше да я предупреди.

Необходимостта да намери и помогне на Джъстис я накара да забрави страха си и я изпълни с безразсъдство. Включи осветлението, повече притеснена от това да не е като сляпа в тъмното, отколкото че ще издаде местоположението си.

В коридора се разби стъкло и тя се втурна натам, като спираше само да включва лампите по пътя си към хола. Гледката, която я посрещна, беше шокираща и ужасна. Огромен мъж лежеше проснат по гръб, ризата над ребрата му бе разкъсана, а кожата — раздрана. Докато внимателно разглеждаше мъртвото тяло Джеси се бореше с желанието си да повърне. Кръвта беше навсякъде. Бе опръскала стените и се стичаше на локвички върху килима. Видът на пода бе облечен в черно, лицето му бе намазано с черна боя, на главата си имаше шапка, която скриваше косите му.

Това не беше любимият й, така че тя продължи напред. Трябваше да прескочи тялото, босите й крака потънаха в нещо топло и мокро и тя разбра, че е кръв, но въпреки това не спря. Битката все още се водеше наблизо. В ръцете си стискаше пистолетите, готова да стреля по всеки, който изскочи пред нея, докато стигна голямото открито, тъмно пространство на хола.

С лакът удари ключа на лампата, за да запали светлините, и зяпна разрушената стая. Диванът беше преобърнат, стъклената масичка за кафе разбита, библиотеката лежеше похлупена на пода, а книгите бяха разпръснати хаотично на метър и половина разстояние около нея. Но онова, което привлече вниманието й бяха двамата борещи се мъже в центъра на тази бъркотия.

Джъстис беше по боксерки, по цялото му тяло бе размазана кръв, а лицето му изглеждаше свирепо, като ръмжеше към облечения в черно мъж. Съпругът й не я удостои с поглед, докато заобикаляше противника си, но тя не можеше да престане да се взира в дълбоките драскотини по гърба и ръцете му и синината на едната му буза, където бе получил достатъчно силен удар.

Лицето на другия кървеше силно — носът му бе счупен, устните — сцепени, а едната му скула бе разранена. Черните му дрехи скриваха останалите наранявания, но единият му ръкав беше мокър, вероятно от кръв, а отстрани, където материята бе разкъсана се подаваше част от кожата му.

— Джеси, връщай се обратно! — дрезгаво нареди Джъстис. — Чух изстрели. Ранена ли си?

Младата жена долови движение с ъгъла на окото си и извърна глава навреме, за да види как друг нападател нахлува от кухнята. Без да мисли — просто забеляза черното облекло, размазаната черна боя по лицето и насочи оръжието си. Онзи се движеше по-бързо от човек, но нейните куршуми не пропуснаха. Той извика силно — пронизителен вой от болка — и падна на пода, приземявайки се върху това, което някога е било масичка за кафе. Повече не помръдна.

— Добре съм. Ще прикривам гърба ти, скъпи. Искаш ли да застрелям копелето до теб? — Гласът на Джеси трепереше, но ръцете — не.

— Стой настрана. Има още двама.

— Има

само още един, освен този задник, с когото се биеш. Убих мъжа, който се опита да влезе през банята. Чул си тези изстрели. Не пропуснах. — Любимият й изръмжа и тя знаеше, че е ядосан, но щеше да се справи с гнева му по-късно.

Стисна пистолета от лявата ръка между бедрата си, подпря се на стената, за да запази равновесие, и с дясната ръка извади празния пълнител от оръжието. Измъкна нов от бронежилетката и го зареди. После грабна пистолета, който беше между краката й.

— Имаш си човек да се бие вместо теб? — изплю Видът, биещ се с лидера. — Ти си прекалено слаб, за да ни водиш.

— Кой си ти? — изръмжа Джъстис. — Дори не те познавам и как смееш да посягаш на моята половинка?

Той се напрегна и рев раздра гърлото му, когато скочи върху другия. Оттласна се нагоре след мигновено приклякване и се понесе във въздуха. Сигурно имаше силни крака, за да направи подобен скок. Джеси се смая от гледката, възхитена от красотата на движението. Джъстис прелетя около метър и половина, преди тялото му да се блъсне в предателя.

Те се свлякоха на кълбо и от гърлото на водача на Видовете се откъсна ръмжене. Започнаха да се бият като животни — замахваха и се деряха с нокти. Джъстис използва и краката си, успя да увие единия около бедрото на противника си и дръпна силно. Онзи под него изрева в агония, когато крайникът му се изви под неестествен ъгъл.

Те отново се претърколиха и Норт се озова под нападателя, но успя да го блъсне достатъчно силно и да го отхвърли на една страна. Облечената в черно фигура се удари толкова силно в стената, че повреди мазилката. Тялото на Джъстис се огъна, след което приклекна и се хвърли върху мъжа, който се опитваше да се отдалечи от стената.

Те преминаха през гипсокартона и Джеси зяпна в голямата дупка, която направиха. Нямаше никакво желание да напуска безопасността на коридора, но вече не виждаше своя мъж. През една арка се преминаваше в другата стая, в която никога не беше влизала. Предишното й жилище нямаше такова разположение на помещенията. Тя прекрачи под свода.

Беше домашен кабинет, почти толкова голям, колкото и дневната. Джъстис и другият Вид стояха един срещу друг и се обикаляха, всеки търсеше слабото място на противника. Младата жена пристъпи тихо и се прилепи към стената. Не искаше някой да я изненада в гръб, но не се реши да влезе по-навътре. Зад огромната плъзгаща врата цареше мрак. Някой можеше да проникне оттам, затова беше твърде рисковано да навлиза във вътрешността на кабинета.

— Никога няма да бъдем ръководени от почитател на човеците — излая непознатият. — Ти си срам за нас.

— Ти си от базата за изпитания номер пет, нали? — изръмжа лидерът. — Тъпо копеле! Създадохме всичко това, когато бяхме освободени, за да можем да те спасим. Предаваш собствения си вид, заради омразата си към хората? Не чу ли какво ти казах? Нима не осъзнаваш онова, което нашите хора са постигнали? Ние намерихме спокойствие тук.

Съоръжение за тестване номер пет? Устата на Джеси зяпна отворена. Това беше базата в Колорадо, в акцията за чието освобождаване бе участвала. Вгледа се във врага, който все още обикаляше в кръг с любимия й и разбра, че предположенията му са верни. Нападателят бе един от Видовете, за чието спасяване бе помогнала.