Джъстис

Донър Лорън

Халфпринт се поколеба.

— Добре. Тя почти не продумва.

— Всички говорят за онова, което си направила. — Тайни леко се усмихна на човешката жена. — Ти спаси нашия лидер. Намират те за много смела и мислят, че си експериментален женски прототип, което си е комплимент. Някои от нашите мъже разправят, че когато са нахлули в къщата си го пазила с два пистолета, насочени към тях. Казаха, че си убила четирима от Видовете. Никой не е разстроен от тяхната смърт. От това ли се боиш? Ние не сме ядосани. Благодарни сме ти.

— Убих четирима

мъже от Видовете. Как може да сте ми благодарни?

— Направили са грешка, че са тръгнали след теб и Джъстис Норт. Не са разсъждавали правилно. А онези, които предават своите, не трябва да живеят. Те не са безопасни за хората наоколо. Благодарни сме, че не са те убили, и че двамата сте живи.

Джеси почувства необходимост да седне, без да се интересува, че е само по кърпа и рухна върху седалката на тоалетната.

— Не всеки ще бъде благодарен. Това означава, че пак ще вбеся някои от Новите Видове и те отново ще се опитат да го убият заради мен. — Сълзите потекоха по бузите й като поточета. — Той ми каза, че никой не трябва да знае за нас и че това би било опасно. Никога не съм предполагала, че собствените му хора ще се опитат да го ликвидират. Предизвиках гражданска война.

Тайни изглеждаше объркана.

— Ето дрехите — рече тя и излезе.

— Хайде, облечи се — тихо настоя Халфпринт. — Хайде, Джеси. Всичко ще се оправи. Искаш да се върнеш и да седнеш до него, нали?

Тя навлече ластичните панталони и торбестата тениска, която падна до под бедрата й. Нямаше сутиен и бикини, но не й пукаше. Когато се изправи пред огледалото, отражението й я гледаше подигравателно. Беше по-бледа от обикновено, очите й изглеждаха зле — сините им дълбини бяха по-тъмни от нормалното, а около тях имаше червени кръгове от плач. Ръката й инстинктивно стисна пистолета, после погледна надолу към смъртоносното оръжие.

— Вече съм готова да се върна.

— Не се нуждаеш от пистолета, Джеси.

— Ще го задържа. — Стисна в юмрук резервния пълнител. — Това не е краят.

— Добре. Задръж го, щом те кара да се чувстваш в безопасност.

Върнаха се обратно в чакалнята и младата жена се насочи право към Тайгър. Той стана от бюрото, за да може тя да поеме охраната на половинката си.

— Джеси? Може ли да ми дадеш пистолета?

— Не и докато той не е в състояние да се защити сам.

— Това би могло да продължи с дни — опита да се аргументира той. — Дали са му лекарство, което да му помогне бързо да се излекува, но ще отнеме време. Раната е лоша.

— Тогава ще го получиш след няколко дни.

— Нали ще трябва да спиш. — Въздъхна. — Може случайно да простреляш себе си или някой от околните.

Джеси го погледна в очите.

— Знаеш ли какво е гражданска война, Тайгър? — Той се намръщи. — Това е нещо, което се е случвало и преди. Искаш ли да узнаеш най-лошата част от историята? Обикновено се повтаря. Няма да ти дам пистолета и няма да се махна от Джъстис, освен ако не трябва да използвам тоалетната. Тогава ти можеш да го пазиш.

— Знам

какво е гражданска война, но това няма да се случи с Видовете. За онези петима мъже, които ви нападнаха, свободата бе твърде нова и те не разбираха как стоят нещата отвън. Това никога няма да се повтори.

— Какво ще кажеш за другите от това съоръжение за тестване? Не можеш да знаеш дали те няма да представляват опасност за сигурността му. Не знаеш на какво са били подложени от персонала на Мерикъл, че да изпитват такава омраза към всеки, който не е като тях и нямаш представа какво се е случвало там вътре. Те не са били свободни достатъчно дълго, за да разберат, че не всички хора са като онези, с които са живели досега. За тях аз съм враг и обвиняват него, че ги е предал, след като ме избра за своя съпруга.

Вратата на Медицинския център се отвори и Джеси се напрегна. Ели и половинката й Фюри влязоха вътре и се запътиха към нея.

— Спрете! — нареди им Тайгър. — Тя се закле да убие всеки, който приближи в рамките на три метра от вратата на болничната стая. — Погледна към Джеси. — Може ли да дойдат при теб? Ели е човек, а Фюри също е един от най-доверените приятели на Джъстис.

Ели пребледня.

— Джеси? Всичко е наред. Чухме какво се е случило. Миналата нощ бяхме изключили телефона и сутринта спахме до късно.

— На теб имам доверие. — После огледа съпруга й. — На теб също, тъй като си с нея.

Очите на другата жена се разшириха при вида на пистолета в ръката й. Тя прехапа устни и леко пристъпи напред.

— Добре ли си?

Половинката на водача на Видовете поклати глава.

Тогава съпругата на Фюри вдигна ръка и й подаде термочаша.

— Нося малко кафе. Защо не го изпиеш? Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от нещо топло.

— Благодаря. Да, жадна съм. — Поколеба се, но протегна ръка.

— Не иска да приеме от нас нищо за пиене и ядене — каза тихо Тайгър. — Бои се, че ще я упоим.

Ели й даде чашата.

— Няма да го направят. Всички сме на ваша страна. Онова, което се е случило с двама ви е ужасно. Били са само няколко побъркани мъже, които не са осъзнавали колко са глупави. Знаеш как става това. Има ги във всяко общество.

— Благодаря. — Отпи от топлата напитка. — Знам, но не съм готова да рискувам живота му. Случилото се е по моя вина и аз няма да допусна тази грешка втори път. Той не искаше никой да знае за нас, а аз си мислех, че преувеличава. — Опита се да преглътне потеклите сълзи. — Беше прав.

— Не. — Ели поклати глава. — Ние двамата се обичаме и никой тук не го интересува, че съм изцяло човек. Не се отнасят зле с мен, Джеси. Приеха ме с отворени обятия. Онези, които са създали бъркотията, са били гнили ябълки. Бих убила и умряла, за да защитя Фюри. Разбирам защо си толкова уплашена и защо имаш пистолет. — Погледът й се сведе към него. — Би ли го оставила, докато разговаряме? Просто го сложи до теб. Тези неща ме ужасяват.

— Съжалявам. — Тя постави оръжието на бюрото до крака си.