Джъстис

Донър Лорън

— Огледайте за ключове — каза тя в микрофона си. — Веригите са приковани с един болт, който ще бъде трудно да се отстрани, тъй като е захванат за пода, а разбиването на ключалките не е вариант. Мога да вляза в клетката, но няма да се справя с тези окови.

— Не знам къде са те — прошепна Бюти.

Джеси насочи надолу фенерчето, така че да има достатъчно светлина, за да се виждат една друга и пусна глезена на жената. После посочи към ухото си и обърна глава, за да покаже на пленничката.

— Имам едно устройство тук вътре, което ми позволява да разговарям с хората, които ми помагат да те спася и те ме чуват какво говоря. Аз също мога да ги чуя. Казах

им да търсят ключа. Ако не могат да го намерят, ще се опитат да срежат веригата. Ще те измъкнем оттук. Обещавам. Разбра ли ме, Бюти?

— Да. Наистина ли ще ме освободите?

— Заклевам се, че ще го сторим.

— Намерих връзка ключове у единия мъртвец. — Това беше гласът на Тим. — Открихме също удължителен кабел и лампа.

— Просто ми дай ключовете. Изпрати ги по Трей, тъй като тя вече го е виждала. Кажи му да се движи бавно. — Джеси се усмихна на Бюти. — Мъжът, който беше преди малко тук, ще донесе ключовете. Смятаме, че те са за тези ключалки. Не се страхувай от него. Той ми е приятел и никога не би наранил жена.

Бюти погледна уплашено, но кимна смело. Трей пропълзя в стаята и седна до Джеси. В едната си ръка държеше четири фенера, за да освети по-силно помещението. Джеси му се усмихна с благодарност и пое ключовете. Мъжът се отмести няколко крачки назад.

— Да напусна или да остана? — Гласът му беше мек.

Джеси внимателно огледа жената, която се взираше в Трей, но не забеляза признаци на паника или ужас.

— Остани — реши тя.

Трей не помръдна, докато колежката му пробваше ключовете. Най-напред отключи клетката, открехна вратата и се поколеба, преди да докосне пленничката. Другата жена протегна краката си напред, за да й помогне. Джеси я възнагради с топла усмивка и получи в отговор плаха усмивка.

— Бинго! Имаме победител! — Усмихна се на Бюти, когато отключи халката на глезена й. — Виждаш ли? Намерихме ключовете. — Освободи и другия глезен. Бюти беше свободна. — Разчистете входа и ни осигурете път до превозното средство.

— Имаш го! — Тим въздъхна. — Добра работа, Джеси! Щяхме да я пропуснем, ако ти не беше открила тайната стая. Но това не означава, че задникът ти все още не е мой, след като я заведеш на безопасно място.

Джеси извъртя очи, но продължи да се усмихва на Бюти, докато й помагаше да излезе от клетката.

— Добре. Можеш ли да станеш? — Тя се изправи бавно и протегна ръце към жената. — Ето, хвани моите длани и аз ще ти помогна.

Новият вид се поколеба, преди бавно да се наведе напред, пропълзя разстоянието до отворената врата на клетката и протегна трепереща бледа ръка към спасителката си. Джеси я хвана внимателно, докато се бореше да преглътне сълзите си. Тази част всеки път я разстройваше. Страхът в очите им, премесен с надеждата, че могат да се доверят и да повярват на някой, който нямаше просто да ги чука, винаги разбиваха сърцето й. Джеси й помогна да се изправи.

— В движение сме — информира тя екипа. — Чисто ли е?

— Чисто — отговори тихо Тим. — Имаме автомобил точно пред входната врата. Отстранихме мъртвите от пътя ви. Джими свали няколко завеси, за да покрие кръвта. Тя най-вероятно ще я подуши, ако има силното обоняние на Видовете, но няма да бъде ужасена от гледката.

— Тя е примат — отвърна Джеси, като остави колегите си сами да се досетят, че е малко вероятно новоосвободената да усети мириса на смъртта и на пролятата кръв. Приматите не притежаваха толкова остро обоняние. — Свържете се веднага с Хоумленд и ги питайте къде точно ще я приемат, но така че и другите примати да са там, когато пристигнем. Тя трябва

да се запознае със семейството си. — Джеси придържаше изплашената жена. Бюти беше висока около метър петдесет и две, тънкото й като железопътна релса тяло разкриваше, че през повечето време е гладувала. Ако не можеше да ходи, Джеси би могла да я изнесе на ръце от сградата. Докато вървяха през къщата, продължи да се бори с непрекъснато напиращите сълзи. Според преценката й, пленничката бе бита наскоро и не се беше къпала отдавна. Косата й бе сплъстена и мазна, а ръцете и краката й бяха целите в мръсотия от прашната тайна стая.

Трей се движеше точно зад гърба й, като мълчалив страж. Тя знаеше, че беше там, в случай че жената Нов вид, припадне от немощното си състояние.

Джеси изведе Бюти през входа, в свежия нощен въздух, директно до отворената задна врата на джипа и й се усмихна.

— Сега ще влезем тук вътре в това нещо, след което ще направим нещо друго — наистина вълнуващо. После ще летим в небето, в още по-голямо нещо, за да получиш лекарска помощ и да се срещнеш със семейството си. Те много ще ти се зарадват.

— Нали няма да ме оставиш? — Бюти изглеждаше ужасена, когато се вкопчи в своята спасителка.

— Не, Бюти, няма да ходя никъде. Ще те държа за ръка през цялото време. — Джеси стисна нежно дланта й. — Няма да позволя да ти се случи нищо и ще остана с теб толкова дълго, колкото пожелаеш. — С побутване я прикани да се настани на средата на седалката и закопча предпазния колан. Отново й се усмихна успокояващо. — Ще седна до теб, а Трей ще ни закара. Той е добър човек. — Повторно провери колана, след което се наведе да прибере кичур коса зад ухото на жената и да я погледне откровено в очите. — Всичко ще бъде наред, Бюти. Аз… — Болка избухна в гърба на Джеси. Тялото й отхвръкна напред и се просна върху Бюти и седалката. Жената Нов вид изпищя.

— Снайпер! — изкрещя Трей.

Джеси опита да се вдигне, въпреки че не бе в състояние да си поеме въздух от болката в гърба. Ужасена Бюти изпищя отново. Стъклото на прозореца до предната пътническа седалка избухна. Джеси намери сили, да повдигне гърди, блъсна новоосвободената да легне настрани и я покри с тялото си.

— Държа те — задъхан, гласът й се извиси над женския писък и стрелбата.

Нова болка избухна в гърба на Джеси и изпрати изгарящ огън между плешките и задната част на главата й. Този път страданието й дойде твърде много. Опита да си поеме въздух, но не успя. Изведнъж всичко притъмня и болката заглъхна. Писъците на Бюти бяха последното нещо, което чу.

Джъстис изръмжа, претърколи се в леглото и погледна часовника. Беше 4:30 сутринта. Потърси в тъмното мобилния си телефон, отвори рязко капачето и го притисна до ухото.

— Дано да е за добро — изсумтя той.

— Джъстис? Съжалявам за късния час. Наистина. Но имаме спешен случай. Необходимо ми е твоето разрешение за няколко неща.

— Какво се е случило, Брас? Разрешение за какво? — Седна и посегна към лампата до леглото, вече съвсем буден.

— Трябва незабавно да изпратим хеликоптера ни от Хоумленд, за да прибере една от нашите жени-подаръци, която е била освободена преди по-малко от час. Освен това се нуждаем от разрешението ти да я отведем в Резервата. Там медицинското оборудване е по-добро, а в случая е необходимо точно такова. Тя е доста травматизирана. Наложило се е да я упоят веднага след спасяването й, заради емоционална травма. Мисля, че в Резервата ще се справят по-добре със състоянието й. Доктор Триша е все още там.