Битие
Шрифт:
Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…
… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.
Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.
— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния
— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…
Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.
— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…
Жената-птица изкряска.
Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.
— Вижте!
Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.
Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.
„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“
Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…
… която…
… беззвучно…
… се отвори.
95.
Отражения
Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.
— Елате! — извика Лейси. — Да се качим, за да разгледаме по-добре.
Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.
Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.
— Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш — настоя Най-стария оцелял. — Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.
Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява.
Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.
„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“
Но групата не се беше качила тук заради звездите.
Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.
Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха — освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.
— Ето там! — посочи Емили. — Виждам го. Слънцето!
И наистина, след като от стените на кутията се развиха стотици метри върви, зад кораба се появи огромна звезда, най-грамадната (видимо) от всички. Много по-голяма, по-ярка и по-близка, отколкото би трябвало да е на този етап от мисията им. А някъде в сиянието й бе скрита мъничка синьо-зелена искрица. Родният свят.
Пред очите им петте блока се разделиха на по два… после отново… всяко парче беше свързано с още нишки, които ставаха все по-тънки, и скоро зад кристалния кораб се носеха пет дълги вериги — тънки нишки с малки бучки по тях. Благодарение на някакво увеличение или рефракция Хамиш виждаше, че нишките вече се точат на много километри зад тях.
— Каквото и да е това, не ми прилича на оръжие — отбеляза професор Ноозон, който все още беше в костюмирания си преподавателски вариант и говореше почти без акцент, както по времето, когато бе редовен доцент в Калифорнийския технологичен институт. — Не ми прилича и на начин за ускоряване на контакт с някоя примитивна раса.
— Обърнете внимание как една от нишките се изпъна директно зад нас… докато останалите се разпериха нагоре, надолу, наляво и надясно — каза Лейси. — Сигурно използват електростатичен заряд… А вижте сега! Забелязвате ли как и петте се разделиха на няколко подвериги? Общо… сто нишки! Всяка свършва с двойка по-дебели бучки, една след друга. Мисля, че това е антена, някакъв детектор, предназначен да покрива колкото се може по-голямо пространство зад нас.
Хамиш все още свикваше със странното усещане в близост до реалната вселена, където заоблените граници на кристала можеха да се усетят. Сондата вече не бе просторна и грамадна — сега впечатлението бе за тясно, ограничено място. Тялото му, когато се доближаваше до преградата, беше сякаш извито. Раздуто и заоблено. Ограничено.
— Лейси, имате склонност навсякъде да виждате телескопи — видимо развеселено отбеляза Йовиндра Сингх. — Със същия успех може да е…
Сикхският биофизик млъкна насред изречението и всички зяпнаха, защото бучките по множеството нишки започнаха да се отварят подобно на широки цветя с множество листенца, насочили вдлъбнатите си лица настрани от Слънцето.