Битие
Шрифт:
Зад него пътниците — онези, които бяха сериозни, за разлика от дилетантите, играещи си на богове долу — продължаваха да спорят и да разнищват всяко възможно обяснение за изоставянето им, от лошите до ужасните. Самият Хамиш пък откри, че се взира не в бездната, а в огромната кафява стена. В гигантската кутия, която се намираше в контакт с кърмата на кристалния им съд и блокираше гледката към дома.
„Ами ако се намираме в симулация? В тест? И изобщо не сме в космоса? Нима експериментаторът не би поставил тъкмо такава «кутия», подобно на еднопосочно огледало, за
Поддаде се на импулса и се изплези на кафявата стена и на всички наблюдатели, които може би се спотайваха зад нея.
Не. Отхвърли идеята. Не защото беше глупава или нелогична… тя по нищо не отстъпваше на онези, които обсъждаха другите. Не. Отхвърли я заради нещо друго. Нещо, което беше отглеждал през целия си живот.
Интуицията. Не че винаги се беше оказвала права. Често се случваше напълно да греши. Но винаги бе интересна. Черта, заради която веднъж дори го поканиха да влезе в Лигата на аутистите! Защото интуицията беше нарочена за „черта на гениите“.
Точно сега имаше много странно чувство, доста подобно на дежа вю, само че обратното.
Чувството, че нещо трябва да е очевидно.
Че нещо трябва да се опита.
Още сега.
Веднага.
— Я ми кажете! — каза високо и се обърна, за да прекъсне говорещите. — Някой всъщност опитвал ли се е да отвори това нещо?
С известно раздразнение осъзна, че е прекъснал не друг, а Емили. Тя тъкмо говореше с чувство за вина как присъствието на нови „извънземни“ на Земята може да допринесе за цялостната човешка мъдрост в дългосрочен план, но че голямото разнообразие може да се окаже плашещо и дестабилизиращо в краткосрочен. Безпокоеше се, че нейното „Лекарство“ може да е убило пациента. Интересна идея…
… макар че Хамиш изобщо не смяташе която и да било тема за по-ценна от въпроса, който го вълнуваше в момента.
— Какво казахте? — попита Лейси Доналдсън. — Какво да отворим?
Хамиш посочи в посоката, наричана от всички „кърма“… и която беше насочена назад към Слънцето и всичко, което познаваха. Гледка, блокирана от гигантския контейнер.
— Това нещо ей там. Кутията. Загадъчният контейнер. Опитвали ли сте да го отворите?
Куриерът на предпазливостта се взираше в Хамиш с присвита лента-око, присвил и четирите устни на ромбовидната си уста.
— Подготвихме инструменти, Хамиш. Опитахме да сондираме кутията със светлина и други лъчи. Дори успяхме да материализираме слаб лазер и получихме отражения…
Хамиш поклати глава.
— Вижте, рано или късно би трябвало да имаме достъп до нещата там, нали? Значи… някъде трябва да има някакъв наръчник. Нали от нас се очаква да използваме онова, което е там?
Човеците се спогледаха.
— Мисля, че това е логично…
— Минахме на подробни инструктажи, но никой не спомена за контейнера…
— Защото бяхме копирани от оригиналите си няколко години преди да изберат окончателния дизайн на
— И какво от това? Той е прав. Дори всичко вътре да е предвидено за използване след стигане до целта, трябва да има някакви инструкции!
— Но къде? Сканирахме повърхността на кутията и не намерихме никакви съобщения.
— Да не би да са вградени в кристала около нас? Като всеки друг бит и байт на борда на този твърдотелен…
— Имате предвид като нас ли? Ние също сме само битове и байтове…
Писък и резки крясъци накараха Хамиш да се обърне. Пристигаше цялата група, която беше видял в „контролната зала“ в предния край.
Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.
Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.
— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.
— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.
— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…
Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.
— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…
— … ключ…
— … ключ?
— Ключ!
— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.
Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.
— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?
„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.
— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.
Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.