Битие

Брин Дейвид

„И едва сега съм ключов член на най-важното научно начинание! И се чувствам…“

Всичко това може и да беше програмирана илюзия, но тази виртуална версия се чувстваше млада, изпълнена с живот, готова за предизвикателствата.

Хм, предизвикателства. Беше забелязала как напрегнато я гледа високият, грубоват на вид Хамиш Брукман и как се мъчи да скрие интереса си. „Да му се не види. А аз нарочно избрах да изглеждам на четирийсет и две. Пък и в реалността този човек никога не е бил мой любимец.“

Разбира се, в този свят Брукман не можеше да попречи на науката, а само да

й помага. Всъщност талантите му можеха да се окажат по-ценни тук, отколкото бяха на Земята. „Всички ще се нуждаем от разказвач, при това не само за разнообразие. Когато потекат данните и образите на далечни светове и извънземни същества, ние, техничарите, често ще се вкопчваме в първата теория или обяснение, които ни се сторят уместни.“

Брукман пък можеше да предлага алтернативи — ако не друго, то само за да се заяжда! Подминатите, но все пак възможни „ами ако“. Онзи дразнещ един процент невероятности. По време на безкрайното пътуване много от тях можеше да се окажат истина.

„Пък и признавам, че може да е… забавен. Дори доста забавен. Това може да се окаже полезно. За безсмъртни.“

Откри, че е влязла в спалнята, застанала е пред голямото огледало и се върти пред него, без изобщо да си дава сметка како прави. В отговор на любопитството й се появи надпис.

Външност: 85% съответствие с външността на трийсет и седем годишна възраст.

Опа!

Примигна. Значи този нов живот включваше също секс и суета?

Изсумтя по начин, който изобщо не подобаваше на една дама, махна с ръка и огледалото изчезна.

След това се разсмя.

Великият телескоп щеше да допълва други проекти. Като археологията в Астероидния пояс и изучаването на всички типове древни механични сонди. Или разкриването на историите и кроежите, кодирани на атомно ниво в кристалните фомити. Или връщането към живот на отдавна измрели раси.

Крайната цел? Съставяне на история на цивилизациите, опитвали се да се развият в този квадрант през последните двеста милиона години. Разбирането на безкрайните начини на упадъка им — от феодализъм и отказване от технологиите до импулсивното боготворство. От войните и късогледата алчност до екологични гафове. От прекалено голям или прекалено малък индивидуализъм. От небрежната технологична арогантност до научна боязливост… и до други капани, за които човечеството не си е и представяло. Разбира се, и за честия убиец на онези, които се издигат над определена точка. Чумата.

Имаше ли изключения? Поне една-две стари раси, способни да предложат утеха и съвет?

„И ако ви има, защо сте мълчали през цялото време и сте оставили нас, обзетите от ужас младоци, да вървим без ничия помощ през минното поле?

От друга страна, ако ние сме първите, стигнали дотук? Можем ли да оцелеем нататък по пътя? И ако да…“

Плашеща, изпълнена със самота мисъл порази Лейси.

„… дали ние ще станем Старата раса? Онези, които накрая ще помогнат на всички други? Прочутите предсказани избавители? Докторите, които лекуват? Пощальоните, които свързват? Менторите,

които учат другите да оцеляват и благоденстват?

Онези, които помагат за връщането на мъртвите и изгубените?“

Идеята не беше от онези, способни да успокоят един безпокоен ум. Достатъчно обезсърчаващо бе да носиш товара на собственото си потомство. На собствения си вид и планета. А на цяла галактика, цял космос, чакащ напрегнато някой да не се провали? Всичките онези безброй форми на живот. Целият този потенциал.

Ама че ужасяваща идея! И, разбира се, статистически невъзможна до абсурдност.

Все пак трябваше да си почине. Утре, след като огромното платно приключеше с трансформацията си и цялата оптика се настроеше, в малкия изследователски съд щяха да потекат порои информация. Лейси трябваше да е там! За най-добрия момент на всеки телескоп — Първата светлина.

В ъгъла на широкото легло се материализира сатенена нощница. Някои АКЛ имаха виртуална прислуга, но за подобен вид магия трябваше да живееш под милиметровото ниво. Пък и през целия й досегашен живот някой я беше обслужвал. Досадна работа.

Скръсти ръце, за да свали тясната тениска с окото и буквата Q, символизиращи големия квантов суперкомпютър в Рияд — оракула, който бе наела за лично предсказание и чийто отговор струваше по два милиона долара на дума.

Скоро може да станете типични.

„Защо продължавам да мисля за това прорицание? За тази потискаща поличба?

Защото е напомняне колко малки са шансовете ни? За да нямам големи очаквания?“

Квантовото око имаше достъп до милиони версии на самото себе си в алтернативни реалности, или поне така казваха. Никога не лъжеше. Макар че отговорите му можеше да са вбесяващо загадъчни.

Тя свали тениската, метна я в ъгъла и вдигна ръка, но не можеше да направи проста магия за изчезване. Подсъзнанието й я спря. Знаеше, че ще носи тениската и утре. И през следващите дни, докато не разбере защо.

Нощницата беше гладка и прохладна, приятна върху псевдокожата й и почти реална по най-добрия начин. С малко късмет и одобрението на боговете на програмирането този живот можеше да остане поносим през хилядолетията работа и открития. По-добра участ от това да си просто вирус.

Започна да се унася, като цяло доволна от изминалия ден. Беше научила, че човечеството чрез съчетанието от мъдрост, политика, разнообразие, етика, предвидливост и обществено мнение е избрало любопитството пред лесните, но смъртоносни алтернативи. Отдаването на фомитите или на страха. И все пак съдбата, срещу която се бореше човечеството, изглеждаше толкова огромна. Така тежка. Смъртно равновесие с размерите на цяла галактика.

„Знаем, че е имало дълга по-ранна ера на враждуващи машини. Тогава положението също е изглеждало стабилно. Докато внезапно, за един миг според галактическите мащаби, тя приключила. И започнала дългата стерилна пустиня на Кристалната чума. Поредното равновесие.