Битие
Шрифт:
Какво пък… прави са!“
Докато се взираше надолу, откри, че очилата му могат да увеличават далечни (или много по-малки) неща и да се фокусират върху отделните кълбета, които вече бяха трансформирани в приказни дворци, увеселителни паркове, извънземни градини с пурпурни дървета и тъй нататък. Оазисите обаче бяха редки — разделяха ги огромни неизползвани пространства. Е, в края на краищата дългото междузвездно пътуване тепърва започваше.
На няколко пъти едва не изтърсваше по някой въпрос, но си затваряше устата, когато очилата му предлагаха оскъдно обяснение.
Хелена Дюпон-Вонесен
Дафни Глаукъс-Уортингтьн-Смайт
Евгений Боголомов
Ву Чан Си
Хамиш се обърна към Лейси.
— Не мога да повярвам! Какво правят тези хора тук?
— Имате предвид другарите ми от Първото съсловие ли? — попита тя, използвайки терминологията, която се бе радвала на краткотрайна мода през 40-те и 50-те години на двайсет и първи век. — Стига, Хамиш. Кой според вас помогна за финансирането на всичко това? — Тя махна към небето (имаше предвид целия кристален кораб). — На космическите заводи? На гигантския лазер? Повечето членове на Олигархическото потекло приеха апокалиптичния сценарий и ужасния край, предречен от платените им учени и прогностиици. И поискаха спасителни лодки, за да напуснат обречената на гибел Земя. Много спасителни лодки.
— Но… — Хамиш си спомни онези отдавна отминали дни, когато се беше умилквал около олигарсите… и десетилетията, посветени на разобличаването им и борбата срещу тях. — Но заделената памет би трябвало да се дава по…
— По заслуги ли? Ами да. — Лейси изискано сви рамене. — Голяма част от паметта беше разпределена точно по този начин. Но накрая Институтът реши, че има предостатъчно място.
— Предостатъчно… кажете, колко умове са копирани на…
Преди да завърши въпроса, отговорът се появи в очилата му: 8009.
— Осем хиляди и… Но аз си мислех, че капацитетът за пълни копия е ограничен!
Най-стария оцелял заговори за първи път, откакто бяха пристигнали в контролния център.
— Този кристал е по-голям. Обемът му многократно надвишава обема на обикновените сонди. И това не е единствената разлика. — Той посочи напред.
Хамиш усети, че скоростта намалява. С приближаването им към кърмата небето-таван отново се заобляше навътре. Скоро се появи и краят на сондата.
Само че не изглеждаше така, както Хамиш бе очаквал.
Беше решил, че ще види познатите съзвездия от далечни немигащи звезди, с една особено ярка в самия център — Слънцето. И по всяка вероятност зашеметяващото сияние на ускоряващия лазер.
Вместо това отвъд кристалния край на кристала видя
— Какво е това, по дяволите?
Лейси кимна съчувствено.
— Позволете.
И докосна главата си отстрани. После вдигна същия пръст и почука очилата му, в които блесна проста графика.
— Значи… това е някаква голяма кутия, закрепена за задната част на кораба? — Хамиш поклати глава. — Това не е стандартен дизайн, нали? Имам предвид… малкото отделение отпред е за управление на платното. Но за какво е това, по дяволите? — И посочи кафявата стена, която блокираше гледката към дома.
— Размишлявахме за това — обади се Най-стария оцелял. — Някои смятат, че вътре има средства, които да увеличат шансовете ни за успех, когато стигнем целта си.
— Имате предвид инструменти ли? Какви?
— Може би сигнални устройства, с които да обявим присъствието си на местната раса. Или телескопи, с които да ги изучаваме. Възможно е също контейнерът да е пълен с оръжия, с които да можем да се отбраняваме по-добре. Например, ако новата система се окаже заразена със злонамерени сонди от старата епоха.
— Е, всичко, което подобрява…
Хамиш млъкна насред изречението. Пръстите му щракнаха доста задоволително за този виртуален свят.
— Ама разбира се! Това трябва да е свързано с Лекарството! Кутията сигурно съдържа биореактори, генетични кодове, изкуствени утроби и всичко необходимо в края на пътуването, с което да започнем да превръщаме данните в живи органични същества!
Това беше великият план на Емили Тан — идея, която й беше хрумнала, когато научи за отдавна мъртвия кораб сеяч, открит в Астероидния пояс. Сондата майка с нейните деца колонисти, убити горе-долу по същото време, когато са измрели динозаврите. Самата сонда представляваше остарял начин за разпръскване на биологичен разум из галактиката — късоглед, егоцентричен и всъщност обречен подход.
Но въпреки това именно тя бе дала блестящата идея на Емили.
„Защо не използваме същите технологии, за да възкресим някои извънземни видове, които откриваме заключени в древните сонди? Отдавна изчезнали разумни раси? Днес единствените им останки са софтуерни сенки, уловени в кристални яйца. Но няма ли да е възможно да върнем към живот оригиналните видове? Или същества, които са близки на тях както физически, така и културно? Да ги възстановим като живи органични същества тук, на Земята?
И ако можем да го направим… защо не започнем с онези, които покажат, че са приятелски настроени към нас?“
Самата идея се бе оказала достатъчна, за да разбие някои от съюзите между фомитите. Предложението провокира някои виртуални същества да изживеят пристъпи на неочаквана носталгия към оригиналите си. Отдавна заспали сантименти за живи същества, които някога са крачели под открито небе, дишали са въздух, общували са директно с космоса, мечтали са собствените си мечти под голи слънца.