Битие
Шрифт:
Хамиш не схващаше напълно концепцията, но винаги можеше да се обърне към Лейси за разяснения. „В края на краищата започнах като учен, преди да се превърна в досаден критик. В бард на въображаеми фатални сценарии.“
Но това оставяше един изгарящ въпрос.
„Защо аз?
Защо който и да било от нас? Защо просто не изпратиха десет милиона робота, които да събират данни векове наред, програмирани да го правят добре и да им харесва?“
Нещо в технологията на кристалната сонда с вирусни личности явно я правеше идеална за събиране и обработка на огромни количества данни. Хамиш се огледа към останалите АКЛ и си помисли, че някои от тях са подбрани по очевидни причини. Жената-птица сигурно можеше да се справи с изчисленията просто така,
И Лейси. Целият й живот беше водил към този момент. Същото се отнасяше за Емили, Сингх, Куриера, М’м пор’лок и другите учени. Те вече схващаха предназначението си и горяха от нетърпение да започнат.
Другата крайност бяха онези, които Хамиш намираше за безполезни, дошли само за да се повозят — олигарсите и другите използвачи, копирани на тази сонда само защото си бяха платили. Можеха да си играят на магьосници векове наред там долу, без изобщо да им пука, че пътуването им е в съвсем различна посока.
„Добре. Но защо Най-стария оцелял е на борда?“
Хамиш погледна извънземния, който продължаваше да крачи и да мърмори ядосано — и разбра.
„Ще научим много, като наблюдаваме реакциите му, когато получаваме нови данни за някоя далечна система. Дори да се опитва да мами, ще разполагаме с десет милиона негови версии за сравнение. Ще ръчкаме и разнищваме реакциите му, ще се доберем до дълбините на програмирането му, може дори да разработим детектор на лъжата за извънземни!“
Усмихна се при мисълта за една от собствените си роли.
„Никой не е по-добър от мен в «ръчкането». Аз ще съм главният му мъчител!
И все пак…“
Това ли бе всичко?
Това ли бе единственият начин, по който можеше да е полезен?
„Може би очакват от мен да се присъединя към плейбоите там долу.“
Разбунтува се срещу тази мисъл. Погледна Лейси.
„Няма начин. Аз съм един от създателите на «ключа»!“
Един от четиримата, които изрекоха думата едновременно, за да отворят кутията и да започнат превръщането на кораба в телескоп. Това означаваше, че е важен, дори незаменим! Но как?
Сигурно заради някакъв негов талант. Заради умение, което носеше в себе си. Заради нещо, в което беше невероятно добър.
И, разбира се, това нещо бе очевидно.
98.
Обяснение
Трийсет и пет години преди изстрелването на вашата сонда наред с десет милиона други в рамките на Операция Изглед при един много по-ограничен експеримент в зоната между Уран и Нептун бяха пуснати шейсет и четири примитивни капсули. Целта им беше да изпитат една изключителна идея и да се възползват от една странна чудатост на природата.
В началото на двайсети век Айнщайн казва, че тежките обекти като звездите и звездните купове изкривяват пространството около себе си, като по този начин отклоняват минаващите покрай тях вълни. Този ефект на гравитационната леща позволи на астрономите да надникнат покрай някои галактики и да наблюдават далечни обекти — толкова далечни, че светлината им достига до нас от самото начало на времето.
Досега тези редки възможности за наблюдение бяха щастливи случайности, зависещи от положението на обектите. Никога не сме имали възможност да избираме какво да наблюдаваме.
След това италианският астроном Клаудио Маконе издига една странна идея — че може би си имаме собствена гравитационна леща, при това съвсем наблизо и готова за използване.
Слънцето. Изчисленията показват, че масата на Слънцето изкривява пространството и пречупва всички лъчи, които минават в непосредствена близост до повърхността му, така че далечните обекти могат да се фокусират на някои специални места.
Най-близкият и най-лесно достъпен район се намира между орбитите на Уран и Нептун. Той напълно обгръща нашата звезда и е разположен на разстояние от двайсет и две до трийсет
Този експеримент не ни каза нищо за далечни цивилизации, нито отговори на най-важните въпроси, стоящи пред нас. Въпреки това концепцията беше доказана.
И се потвърди, че съществува друга зона, която е много по-отдалечена. Район, в който нашето Слънце фокусира различен вид лъчение.
Светлината.
99.
Оценяване
Лейси бе възхитена от великолепния дизайн на Великия телескоп — и от великолепния замисъл. Десет милиона кристални сонди, насочили широките си сто километра платна-огледала към Слънцето и взиращи се в огънатото сияние на далечни звезди и планети, увеличени от гравитацията на родната звезда. Едва забележим тънък пръстен около яростна огнена топка.
„Окултиращите дискове ще спират сиянието на слънцето и ще позволяват на светлината от далечни обекти да достига до голямото огледало. Деликатно постижение на безброй фини настройки.“
Вместо класически образи гравитационната леща показваше окръглени и безпорядъчни припокривания на далечни точки, „фокусиращи“ се в огромната зона от петстотин до няколко хиляди астрономически единици от Слънцето.
„Ще се взираме в пръстена по сто различни начина, докато минаваме от един район на друг в търсене на съкровища. Някои образи може да проблеснат само за милисекунди! Други ще бъдат събирани и интегрирани в течение на години и ще изпращаме на Земята повече данни, отколкото са били събрани от всички предишни инструменти на човечеството, взети заедно. И ние сме само един компонент от десет милиона, всеки взиращ се под различен ъгъл покрай Слънцето. Заедно образуваме най-мощния телескоп, създаван някога.“
Завидя на сондите, които се отдалечаваха от галактическия център. Те можеха да открият безчет изумителни обекти, дори централната черна дупка на Млечния път. Куриерът също беше разочарован, че този кораб никога няма да зърне планетата Турбулентност. Земята обаче обеща да споделя резултатите с тях. Рано или късно някоя сонда щеше да види родния свят на Куриера така ясно, сякаш се намира в непосредствена близост. Лейси се надяваше на добри новини, и то не само за приятеля й.
Би било хубаво човечеството да има съюзници в студения космос.
Трябваше да почива. Оказа се, че АКЛ се нуждаят от сън. Така че Лейси се спусна до хижата си на ниво Един милиметър и призова около нея кълбо от нощ. Възбудата от паметния ден обаче не й даваше покой и тя създаде свежи цветя за саксията на прозореца. После прибави картина на Хакер и любимите му делфини, изследващи своите изумителни предели. Погълнати от съвсем друга история.
„Един от бонусите на оставането в Слънчевата система. Ще получавам новини за синовете си, за техните деца и внуци. Не мога да се свързвам с тях директно — колко ужасно би било да ти досаждат десет милиона призраци на отдавна умряла баба! Въпреки това се надявам, че от време на време ще ми пращат снимки.“
Баба. Последните й спомени приживе бяха за опъната суха кожа. За крехкост, болка и раздразнение към всеки, който й отправяше комплименти за „енергичността“ й. Беше очаквала да се събуди тук като старицата, която бяха записали за копиране.
А сега? Изобщо не се чувстваше като баба! Като млада се беше огъвала под товара на очакванията на други хора. Аристократичните претенции на семейството й. Хищното преследване от папараци и млади безделници, които се опитваха да я отклонят от онова, за което копнееше. Донякъде по-добрият живот като годеница, съпруга и майка. Тайното чувство за вина от знанието, че въпреки всички тези ангажименти би могла да се съсредоточи върху големи неща. Прекрасни неща.