Битие
Шрифт:
„Първият от многото, които дойдоха на наша страна и разкриха някои хитри мемични трикове, използвани от фомитите срещу нас. Вместо да насочат човешката цивилизация към самоубийственото създаване на вируси, те ни помогнаха да изобретим Лекарството. Защото им предложихме сделка, която не можеха да откажат.
И какъв беше подкупът ни?
Точно онова, което бяхме склонни да направим така или иначе. Да увеличим за пореден път разнообразието на онова, което се разбира под «човек».“
Освен това Лекарството убеди
Отново премести поглед към най-яркото същество — хибрида между човек и птица, чийто етикет отвърна на любопитството му.
Жената-птица, представител на Лига на аутистите — пети клон на човечеството.
Аха. Сега разбираше. Значи не беше извънземна, а с избрана от самата нея форма. Нещо често срещано днес сред онази част от човечеството, която бе преживяла десет хиляди трагични години в очакване на виртуалната реалност и ИИ, които да ги освободят.
Сега пътниците се обръщаха в отговор на появяването му.
— Господин Брукман — каза тъмнокосата жена и се усмихна приветливо. — Чудехме се дали изобщо ще благоволите да се появите.
Хамиш инстинктивно погледна тясната й тениска и очилата интерпретираха логото.
Символ на прочутия оракул Квантовото око, който предрече, че…
В същото време се появи друг надпис:
Размер 36-D. Биографично истински и без подобрения…
Хамиш побърза да вдигне поглед обратно към лицето й. Това беше една от причините да не харесва подсилената реалност.
— Мадам Доналдсън-Сандър. — Той пое ръката й. Допирът беше топъл и реалистичен. За първи път докосваше друг на това място. — Моите извинения за закъснението ми. Оставих инструкции да бъда събуден, когато се случи нещо важно. Предполагам, че това е било доста консервативно и погрешно решение.
— Хм. Е, най-малко пропуснахте старта. Беше невероятно шоу! — Тя се обърна и махна към предната половина на обсипаното със звезди небе. — Ускоряването беше страхотно.
— По дяволите. Звучи като истинско изживяване. Не мога да си представя защо…
— О, не се безпокойте. Записахме го. Можете да изживеете събитието от най-различни гледни точки.
— Благодаря, мадам Доналдсън-Сандър.
— О, наричайте ме Лейси.
— Чудесно. Лейси. Е, аз съм Хамиш.
Продължи по редицата, като разменяше поздрави с другите АКЛ — автономни копирани личности, неговите спътници, с които щеше да прекара следващите няколко милиона години. Успя да скрие обожанието си, когато стисна ръката на Емили Тан, а тя му се ухили малко дяволито, все едно знаеше някаква тайна шега.
Едва когато представянето приключи, умът му се обърна към нещо казано по-рано.
— Инструкциите ми за събуждане бяха зле измислени — призна той. — Но тогава… да приемам
Лейси вдигна ръка.
— Бихте ли задържали за момент, Хамиш? Опитваме се да решим един много важен въпрос.
И се обърна към колегите си. Сингх — елегантен, със заострена брада, бял тюрбан и кама в пояса — взе думата.
— Моята преценка е около петстотин и петдесет астрономически единици. Колкото до скоростта… — Той погледна към Жената-птица, която размърда пернатите си ръце и изкряка. Хамиш остави новия му виртуален ииуер да вмъкне превода:
Трябва ми още малко време да приключа с изчисленията.
Емили и М’м пор’лок също се посъветваха с двама други човеци при контролните панели. После Емили се върна при Лейси, въздъхна и поклати глава.
— Но не можете ли поне да кажете какво…
— Ще ми направите ли компания, Хамиш? — предложи Лейси, докосна лакътя му и го обърна в нова посока с лекотата на жена, родена с таланта да убеждава. — Имам важна задача. Двамата с Най-стария оцелял можете също да дойдете. Ще говорим по пътя.
— Задача? Къде?
Лейси направи кръгови движения с дясната си ръка и в отговор на жеста й една овална част от стъкления под започна да ги издига. След секунди се рееха на около три метра над останалите.
— На кърмата — каза Лейси.
На нивото на бедрата им се появиха малки цилиндри. Най-стария оцелял и Лейси хванаха най-близките до тях, Хамиш се сети, че това са дръжки, и се вкопчи в своята.
Овалът стартира рязко и бързо ускори. Контролният център се смаляваше застрашително бързо зад тях.
— На кърмата? — попита Хамиш. — Тя колко е далече?
Лейси се усмихна загадъчно.
— Чак в другия край… и малко по-нататък.
92.
Непрозрачност
Хамиш заключи, че превозното средство представлява утилитарен компромис. Намираха се само на две фрактални нива под външната обвивка на кристала, а според преценката му „истинската“ му височина беше някъде около една десета от милиметъра. Имаха достатъчно сила на волята, за да създават полезни неща като дисковете за пътуване. Но въпреки това относителните разстояния не бяха особено големи.
През случайните пролуки в облаците над себе си от време на време зърваше огромната черна нощ навън. Погледнеше ли надолу, виждаше облаци-топки, изпълнени с потенциал да се превърнат в каквото си пожелае някой. Редуваха се пластове и пластове, все по-малки и по-малки, цяла безкрайност, разнообразявана от време на време от многоцветни проблясъци.
Част от него знаеше какво се бе случило току-що.
„Не искат да отговарят на въпросите ми засега. И знаят, че още зяпам като някакъв турист. Затова са решили да ме пратят на тази разходка, за да ме разсеят.