Битие
Шрифт:
Споменът, че е стар, със скърцащи стави и болежки в корема, но въпреки това удостоен с честта да пререже лентата, беше свеж, сякаш всичко бе станало вчера. Спомняше си всичко до момента няколко дни по-късно, когато му сложиха електроди и му казаха да се отпусне с уверението, че записването на личността и паметта почти никога не боли.
„Значи е проработило.
Бях скептичен дълбоко в себе си и не вярвах, че някакво мое копие може да се събуди във виртуален свят, без значение колко подробно изучавахме извънземните технологии, модифицирахме ги и ги усъвършенствахме
Но ето ме тук! Кой може да спори с успеха?“
Спомени се връщаха. Всички спомени. Годините начело на нов клон на Движението за отказване, битката за власт с остарелия вече пророк, след това повеждането на фракцията в нова посока. Превръщането й в нещо повече от инструмент на олигарси, религиозни троглодити и кисели носталгисти. Трансформирането й в по-агресивна, използваща технологиите сила. Съюз на десетки, дори стотици милиони, които искаха науката да бъде контролирана. Водена от мъдростта.
Добри времена. Особено когато натриваше носа на всички ученоглавци и кандидат-боготворци, които си мислеха, че могат да „докажат“, че греши с жалките си факти. Идея, която лесно бе опровергана от ордите обожаващи го почитатели, останали верни на него дори когато „скалъпената“ му история за артефактите беше доказана като измама…
Хамиш се намръщи, когато си спомни колко много от същите тези последователи го ругаха по-късно, когато отново направи завой и се обяви в подкрепа на едно дръзко технологично начинание. На растящия натиск за построяването на междузвездни пратеници.
Е, нови доводи, нови аргументи, нови мотиви… всички те могат да доведат до нови цели. Нови стремежи. Така го беше обяснил навремето. Така вярваше и сега.
Както и да е, милиони останаха верни и приеха уверенията му, че „вселената се нуждае от нас“.
С нервно любопитство Хамиш направи проверка на тялото си, като сви и разпусна ръце и крака. Усещаше ги силни. Торсът, висок и слаб като в младостта му, се движеше и извиваше задоволително. Симулация или не… „Чувствам се като себе си. Всъщност повече като себе си, отколкото когато бях слаб старец.“
„А ако копието не е точно, откъде би могъл да го знаеш? — обади се онзи мъничък вътрешен гласец, който се опитваше да повдига екзистенциални въпроси. — Не може ли едно виртуално същество да бъде програмирано така, че да намери новия си аз за задоволителен?“
„Глупости.“
Хамиш винаги се беше заигравал с философията, но най-вече като литературен инструмент. Ефектно средство за по-интересен сюжет. Чудесен източник на афоризми и мъдри укори, даващ възможност на героите му да изказват мненията си за теорията на хаоса или законите на роботиката, като в същото време проповядват против високомерните технологии. Всъщност Хамиш не се нуждаеше от философи.
— Аз съм на борда на кристален кораб. — Заяви го на глас, за да си припомни собствения си глас. — Аз съм Хамиш Брукман, тръгнал
Движението в тази странна нова среда изискваше повече от сгъване на крака и преместване на тежестта. Чрез опити и грешки Хамиш се научи да упражнява пряко волята си: пожелаваше движението да се случи — по същия начин, по който с несъзнателна увереност караше ръката си да се протегне. Отначало имаше много провали и неуспешни стартове… но скоро започна да се носи сред подобните на облаци валма, които ставаха кашави и еластични и се надигаха всеки път, когато кацнеше върху тях. Хамиш адаптира техниката си на придвижване и скоро те реагираха, като се превръщаха в твърда и надеждна опора.
След като му хвана цаката, движението стана гладко, дори забавно.
Опита се да тръгне към някои от формите, които бе различил сред мъглата. Но гоненето им се оказа трудно — все едно да се опитваш да се добереш до смътна идея, която все ти се изплъзва.
Накрая успя да приближи една. Върху облака беше кацнала къща с двускатен покрив и фронтон — всъщност по-скоро хижа, отколкото къща. Застъпващите се дъски на стените изглеждаха съвсем реалистични и земно уютни, чак до следите от четката върху дървото. Хамиш стигна до портата и избърса краката си върху постелка, на която пишеше ОЧАКВАЙ ПРОМЕНИ.
Погледна хавлията и чехлите си.
„Това не е подходящо облекло. Искам…“
… и готово — облеклото му се преобрази във вихър от симулирани пиксели и се превърна в сивия костюм, който обикновено носеше на интервютата по времето на старата телевизия.
„Така е по-добре. Май ще успея да свикна с всичко това.“
Вдигна юмрук, потропа на вратата и зачака… после потропа отново, по-силно. Никой не излезе. В къщата нямаше никого.
„Е, добре. Всъщност това е добър знак. Хората си имат какви ли не работи. Да отидат някъде. Да се срещнат с приятели и да се погрижат за разни неща.“
Беше се безпокоил за това. На Земята някои от експертите се опитваха да му обяснят за скоростта на субективното време и за опасността от досада по време на дългото пътуване между звездите. Обсъждаха какви ли не решения. Като съня. Или забавянето на часовника на съзнанието. Или създаването на работа. Дори симулираният ум може да намери много начини за оцеляване през дългите епохи, без да има възможност да въздейства върху външната, обективната вселена.
„От думите им излизаше, че тук е по-тясно“ — помисли Хамиш, докато слизаше от верандата и политаше през небето. Погледна през рамо и видя как малката къща се превръща в точка зад него.