Битие
Шрифт:
Виждаше логиката във всичко това. Мъничките същества имаха около себе си обширно субективно пространство, в което можеха да създадат идеалните си домове, виртуални спътници, игри и забавления, без да си имат никакво вземане-даване с останалите официални обитатели на кристалния съд. От друга страна, ако избереш да станеш достатъчно голям, за да общуваш с другите копирани пътници, трябва да приемеш концепцията, която спъва повечето хора като бебета и подрастващи — суровия факт, че другите може да не искат същото, което искаш ти.
„Гледката обаче е странна“ — помисли Хамиш. Когато поглеждаше надолу,
Забеляза, че е по-трудно да се движи в този мащаб. Краката му натежаваха и повърхността под тях ставаше като че ли по-лепкава. Ходенето не беше точно трудно, но изискваше известни усилия, все едно крачеше срещу силен вятър. Или се намираше на място с по-силна гравитация.
Най-сетне успя да различи някои от другите фигури, които преди изглеждаха така далечни и размазани. Двама човеци и подобен на богомолка извънземен се появиха в един момент от мъглата и му кимнаха за поздрав, докато го подминаваха забързано — явно бяха твърде заети, за да спрат да си побъбрят. За момент Хамиш се подразни, но побърза да се отърси от раздразнението.
След малко от близките облаци внезапно изникна лъскав сивкавосин делфин, описа дъга и заплува във въздуха; движеше се бързо и енергично, сякаш мускулестото му тяло и опашката бяха във вода. Двама пътници бяха яхнали китоподобното и се държаха за гръбната му перка. Хамиш примигна от изумление, когато видя, че пътниците са маймуна и нещо като много голям ухилен анимационен плъх.
Маймуната посочи и забърбори. Делфинът се насочи към Хамиш и Най-стария оцелял, но в последния момент зави и се стрелна нанякъде. За миг Хамиш сякаш беше залят от невидима студена и мокра вълна. Делфинът зацвърча, а маймуната закрещя, докато се отдалечаваха. Хамиш за малко да избухне… но Най-стария оцелял се засмя и той се овладя и призна:
— Биваше си го номера.
Само след няколко мига илюзията, че е мокър, се изпари и двамата продължиха напред и нагоре.
Скоро Хамиш си даде сметка, че гигантските облаци са се превърнали в мъгла от безкрайно малки капчици и мехурчета, особено гъста пред тях. Хамиш забърза: искаше да стигне до купола, който беше видял, да зърне искрите някъде напред…
… и изведнъж излязоха от облаците. И Хамиш въздъхна.
„Най-сетне! Ето ги и тях.
Звездите.“
Онова, което бе взел за купол, беше само сектор от грамадния таван, заобления прозорец-интерфейс между вътрешността на кристалния цилиндър и вселената навън.
Космосът.
Като човек на двайсети век, Хамиш свързваше огромния свят отвън с романтиката. С приключенията. Въпреки че в собствените си истории за Лошата наука цинично охулваше тази идея и наричаше далечния космос огромна вакуумна пустиня, в която тук-там се срещат редки оазиси светлина, част от онова старо чувство все пак го привличаше към преградата, караше го да крачи напред и нагоре въпреки растящото съпротивление.
„Това
Този начин е по-прост и по-практичен, но и много по-рискован за отделния индивид. Само едно от хилядите ми копия може да се срещне с живи същества на някой далечен свят и да им помогне да оцелеят и благоденстват.
И все пак това наистина е междузвезден полет.
Жестоко! Аз съм пътешественик, пресичащ галактиката!“
— С приближаването триенето се засилва — коментира Най-стария оцелял усилията на Хамиш да приближи бариерата, така приличаща на мембраните, отделящи външния свят от живите органели на клетката. — И обикновено е много студено. Освен ако не идваш с помощта и в компанията на други.
Хамиш вече усещаше смразяващия студ на космоса пред себе си. Пресегна се и за момент се почувства толкова голям, колкото можеше да бъде едно виртуално същество в този кристален кораб. За миг ръката му до стената изглеждаше голяма колко цялото му тяло. Може би дори в реални размери — длан с ширина дванайсет сантиметра, докосваща вътрешната стена на „кораб“, дълъг по-малко от два метра.
„Някой ден може да стоя тук и да притискам ръка в стената, когато е стоплена от чуждо слънце. И от другата страна ще има живо същество. Представител на някаква нова, невинна и обещаваща раса. Доближаващо ръка, пипало или лапа.“
Незнайно защо мислите за тази среща изпълниха Хамиш със същия трепет, който получаваше преди от славата, секса или някакво друго постижение. Е, усещането си го биваше…
… но пресягането към интерфейса изискваше огромни усилия, а космическият студ бе ужасен. Хамиш отпусна ръка и се дръпна няколко крачки назад към мъглата. Чувстваше как се смалява. Обърна се към извънземния си гид.
— Е? Да идем да намерим другите.
91.
Отражателна способност
Скоро го видя.
Докато вървяха заедно „напред“, към носа на огромния кристален кораб, Хамиш погледна към заоблената стена и зърна вълнуваща се дъга, която пресичаше Млечния път под стръмен ъгъл. От едната страна звездите изглеждаха нормално, немигащи и безбройни. („Дали съзвездията вече са се променили?“ — помисли си той.) Но точно пред онази граница светещите точки леко потрепваха, сякаш се отразяваха от повърхността на огромен заоблен басейн.
Побиха го тръпки.
„Това е платното!“
Огромно платно с дебелината на атом и с ширина повече от сто километра, реагиращо интелигентно и почти глупакоустойчиво; приемаше ускоряващите импулси на човешките лазери, отразяваше фотони и предаваше инерцията им на своя малък товар, като засилваше все повече и повече Хамиш и останалите през огромната бездна. А след достигането на целта щеше да се обърне и да използва светлината на другото слънце като спирачка. После, след множество елипсовидни орбити и обикаляния между планетите, щеше най-сетне да насочи кристалния кораб към топлата зона, в която се намираха живите светове. За да отнесе посланието от далечната Земя.