Битие
Шрифт:
А науката клони в обратната посока и ни учи да се освобождаваме от субективизма. Да премахнем нагласата от наблюдението. Добро и зряло учение…
… но не трябва ли да се оглеждаме поне с крайчеца на окото за странното и необяснимото? За нещата, които са прекалено добри или прекалено лоши, за да са истина?“
Движение в сляпото петно.
Не би трябвало да има движение. В ретината нямаше клетки, насочени в онази малка част от коридора. Но Джералд въпреки това зърна нещо, позволи му да се оформи, без да очаква…
… и се сви от внезапното силно усещане — мигновен, сякаш електрически отпечатък
— Порфирио — прошепна той. Плъхът бог на Мрежата. Митичен, но въпреки това почитан от безброй групи, индивиди и ИИ на Земята и в космоса, групи, които заделяха една милионна от битовете си за божеството патрон на качените във виртуалната реалност същества.
Джералд прекъсна транса си, разтри очи и отново погледна към коридора, този път с цялото си внимание. Там нямаше нищо. Нищо освен прашинки, задържани по пластмасовия под от статичното електричество и центробежната сила.
„Това не беше кобли“. Беше прочутият малък софтуерен гризач, точно както би го сънувало подсъзнанието му! Илюзия, родена от въображението и умората. Явно на някакво друго ниво Порфирио представяше различно обяснение за житейската история на Джералд. Обичайната обсебваща мисъл — че всичко това може да е симулация.
„Дали при следващото си събуждане няма да открия, че живея в някакъв кристален свят, обречен да се носи из огромната пустиня между звездите? Или вече потънал в тинята на някакво море на друга планета? Дали тази моя реалност като легендарен герой и командир на могъщ кораб е мястото, на което отива умът ми, за да избяга от някаква ужасна истина?
В такъв случай трябва ли да се опитвам така настоятелно да ръчкам «реалността»? Или да се събудя? Не е ли по-добре да оставя нещата на мира?“
Добър въпрос.
Но характерът си е характер. Личността си е личност. И Джералд знаеше какъв трябва да е отговорът за човек от неговия тип.
„И още как. Винаги се опитвай да се събудиш.“
Разсмя се.
Достатъчно.
За лова на коблита на Ика можеше да отделя само по няколко минути от време на време, докато отдаваше всичките си сили на борбата в момента. На битката за човечеството. За Земята. И може би за нещо повече.
„Все пак човек може да върши много неща. Да бъде много неща.
Така че ще се върна — обеща той на пустата част от коридора. — И няма да забравя.“
88.
Двойнодишаща риба
Тича, голите й загорели крака леко лъщят от пот. Копринени шорти и горнище, голи стъпала, докосващи леко повърхност, по-плътна от тревата между пръстите. И наред с всичко това — сластно чувство за преследване. В един момент е преследвач, в следващия — преследваната. И знае, че ако я хванат, това ще е по нейно желание. Лети, подскача на бриза.
А сега плува. Водата се плъзга по кожата й като кадифе. Първобитна и безкрайна. Почти като родител в невинността си, но без теснотията на утроба. Обръща главата си в подходящия ритъм, за да поеме дъх. Усеща нежното изгаряне на силата. Без да иска и без да се нуждае
И водата се превръща в любовник. Докосващ всеки сантиметър гладка заоблена плът, течащ по краката и ръцете, по хълбоци, кръст и бедра. Докосват я ръце — жадни, изпълнени с възхита, похотливи и умели, хващат я по-здраво, по-страстно, в съвършено темпо със собственото й изгарящо желание. Уста, която смуче, гризва игриво, покрива и поглъща нейната с целувки, в които няма нищо изкуствено… Уесли…
Само че устата и целувките се промениха. Трансформираха се. Станаха по-добри. Все така гъвкави, все така мъжки настоятелни, но вече подправени — приятно — с остър привкус на полимер и желязо. Горди, силни, мъжествени и заслужаващи… и променени, развити, модифицирани… Гавин…
Тор се съпротивляваше на събуждането, но сънят избледня, когато мониторът, следящ студената й дрямка, безжалостно каза „край!“. Десет дни сън — това беше лимитът, последван от два дни будуване и грижа за кораба. Хранене, движение и упражнения. Обръщане на внимание на истинския живот.
Както обикновено, Тор трябваше да прекара първите будни моменти в изясняване на обърканата представа за самата себе си. Многопластовите й граници включваха обвивки от метал и пластмаса, без които не би могла да остане жива.
„Дали ще ми предложат нови модификации, когато се прибера? Дали ще настъпи ден, когато отново ще мога да тичам и да плувам? Да взема истински душ? Да имам любовник?“
Беше избрала да запази цялата вътрешна химия от старата Тор. Включително либидото, което все още кипваше в сънищата й. Свързваше я отново с истинската кожа, истинската плът… е, човек винаги може да се надява.
„Гавин ще се усъвършенства по-лесно“ — помисли си тя, смътно припомняйки си как беше изглеждал в съня. Полубог. Или просто мъж с много усъвършенствани „добри части“…
— Ох, по дяволите — промърмори Тор. Мечтаеше си да може да ощипе носа си — ако още го имаше — или да наплиска лицето си със студена вода. Вместо това само въздъхна, изключи сънния пъп и се освободи. Време беше за работа.
Часове по-късно, след като всички проверки бяха извършени и корабните системи изглеждаха в нормата, Тор се отпусна в слабо осветената контролна зала, зареяна в слабата псевдогравитация, осигурена от двигателите на „Уорън Кимбъл“.
Сърцето й биеше в гръдния й кош, както е било откакто се бе събудило в утробата на майка й. И ритмичният пулс леко поклащаше вътрешното й тяло, побутваше го към външната обвивка от металокерамика. Черупката й от времето, когато пламъците погълнаха „Духът на Хула Виста“.
Черупки в черупките. А отвъд обвивката на кораба й имаше още и още нива.
„Платон и другите като него са си представяли космос, състоящ се от съвършени кристални сфери, по които се движат планетите и звездите. Доста по-утешаваща представа от съвременната ни концепция — безкрайна шир, простираща се на десетки милиарди светлинни години.“