Вихър

Кол Алън

Публикуваха се сериозни статии в научни издания, в които се дискутираха нуждите на жителите на Алтайския куп, посочваше се разделението между видовете в миналото и за това разделение се обвиняваше слабоумието на Какана. В тези творби Искра биваше засипван с хвалби. Често се споменаваше умението на Искра „да цели рани“.

В жълтатата преса темата беше скромността му. Искра беше обрисуван като интелектуалец с голямо сърце, същество, заклето да живее спартански, да дава пример за всички останали. Неговите диетични предпочитания

бяха превърнати в рецепти за здравословно хранене, сигурен начин да се постигне дълголетие.

Кампанията, възхваляваща Искра, беше толкова мащабна, че само глупак — и то глупак отшелник — не би разбрал, че престижът на Императора е заложен в Алтайския куп.

Така че, когато бомбата избухна в имперските казарми, на Рурик беше унищожено доста повече от живота на имперските войници. Планът на Императора заплашваше да се провали.

Естествено, разполагаше със старото куче Махони, но не можеше да го пусне веднага. Трябваше предварително да се изиграят няколко политически хода.

Императорът се нуждаеше от моментално решение на кризата.

Нямаше място за колебания. Решението беше пълно информационно затъмнение.

Ранет беше старомодно новинарско създание, което обичаше да вижда със собствените си очи ставащото. Освен това беше и легендарен боен репортер, отразявал Таанските войни от предните линии. Тя не беше надигала глава по време на убийствените години от управлението на Тайния съвет. Но беше продължила да си води записки и тогава. Когато Императорът се завърна, превърна тези бележки в смайваща поредица от документални филми, които описваха в детайли зверствата и безумията на Тайния съвет.

Последната серия течеше, докато Искра поемаше властта в Алтайския куп. Предаването беше гледано от милиони. Би било цинично да се каже, че това беше причината Вечният император лично да й благодари при това финално излъчване.

Ранет прие комплиментите му с типичната си невъзмутимост. Когато видеокамерите спряха, тя се обърна към Императора и попита:

— Ваше величество, какъв е този клоун Искра?

Усмихнатото лице на Императора се изопна. Престори се, че не е чул. Вниманието му веднага беше отклонено от важни държавни дела. Преди Ранет да успее да проговори, охраната на Императора го изведе навън.

Затова Ранет реши сама да намери отговор на въпроса си. Нейният редактор не беше възхитен.

— Засипан съм от истории за Алтайския куп и благостта на Искра. Ранет. На кого му трябват повече? Пък и добрите новини не продават видеоизлъчванията.

— Не мисля, че са само добри — отвърна Ранет. — Иначе нямаше да попитам.

— Това е пълен дракх, Ранет, Всичко случило се в този куп е добра новина. Толкова зле са били досега, че всичко им се струва възхитително. Не, трябва ти някоя малка война, която да отразяваш. С много кръв.

— Ако отида в Алтайския куп — заяви Ранет, — мисля,

че ще открия кръвта, която искаш.

— Разполагаш ли с нещо, освен с репортерските си инстинкти?

Тя просто се вгледа в него с красноречиво мълчание. После сви рамене, което значеше, че се движи само по инстинкт, но това беше добър инстинкт. Редакторът се вгледа в нея. Неумолимо. Мълчанието му беше също толкова красноречиво в тази рутинна битка на волите. После повдигна вежда: наистина ли си сигурна? Ранет отново сви рамене.

Редакторът въздъхна:

— Печелиш, по дяволите. Махай се от очите ми.

Ранет мина под прикритие. Намери свободна каюта на товарен кораб за Алтайския куп. Единствените същества, които знаеха за пътуването й, бяха нейният редактор, чиновникът в компанията, който оправи таксата за пътуването, и капитанът на кораба, благонадежден пияница.

Ранет беше от хората, които редовно попадаха на точното място в точното време.

— Просто имам късмет — казваше тя на колегите си в бара на журналистическия клуб. Те никога не й повярваха. Приписваха добрата й работа и щастието й на „лъжи, подкупи и външност“. Ранет не лъжеше, по-скоро би пропуснала история, отколкото да даде пари, а външният й вид не беше нищо толкова забележително.

Късметът й проработи отново два И-дни до пристигането в Алтайския куп, когато чу за катастрофата в Рурик. Докато слушаше обърканите предавания на комуникаторите на кораба, Ранет се засмя. Тя беше единственият журналист от голямата лига на мястото на събитието, за да докладва случилото се и ужасните му последици.

Ранет се отправи към каютата, за да се подготви. Беше си донесла фишове с малките мръсни истории на купа.

Осемнадесет И-часа преди Джохи капитанът изтрезня и потропа на вратата й.

— Имам лоши новини, госпожо — каза той. — Трябва да се връщаме.

Ранет го стрелна с поглед, известен с това, че подкосява крака далеч по-здраво стъпили от неговите.

— Обяснете, моля.

Капитанът поклати глава.

— Не мога. Вицепрезидентът на компанията не иска да каже защо. Нареди да не доставям товара на Джохи. И да се върна в Соуард.

— Забравете товара — предложи Ранет. — Можете да закарате мен.

— Няма начин, госпожо, съжалявам.

— Ще платя допълнително. Двойна цена, по дяволите, ще купя целия ви кораб!

Капитанът въздъхна. Това нарани чувствителната му душа.

— Беше ми наредено да не кацам на Джохи. При никакви обстоятелства.

Ранет се изправи на крака.

— Вие имате договор с моята компания — закрещя тя. — И искам той да се изпълни. Докрай!

Притисна капитана до стената.

— Я повикай този вицепрезидент на линията. Чуваш ли ме?

Капитанът се подчини.

Тя започна с вицепрезидента и постепенно стигна до президента на компанията, докато гневът й изгаряше пространството от Първичен свят до Алтайския куп.