Вихър

Кол Алън

Имаше по един полузаспал пазач отпред и на задната врата. Обезвредиха ги мигновено.

Алекс провери главния вход за сензори и аларми. Нямаше.

Стен извади кукрито си и като вълна двадесет и един ножа блеснаха под лунната светлина.

После мъртвешкият блясък изчезна, задушен от облаците.

Те влязоха.

Задачата отне пет минути. Нямаше викове. Когато всичко свърши, телата на закланите петнадесет терористи и двамата пазачи бяха наредени на избуялата морава. Синд пребърка телата за документи и

нещо, което да заслужава внимание.

Стен и Алекс взеха малки прожектори от един от гравилихтерите и претърсиха сградата, набързо, с обиграните техники, които бяха научили през разузнавателното си обучение. Никой от тях не проговори.

Алекс наруши тишината.

— Липсват ми някои данни. Тълпата беше от поклонници на Искра. Надъхана с неговата пропаганда. Едно и също. Джохи за джохианците. Но не мисля, че това го свързва със сигурност с размириците.

— Аз също.

— Мамка му. Защо копелето не е дошло да пийне с биячите си, за да го открием тук.

— Това става само по филмите.

— Знам. Но един момък има право да мечтае, нали? Хайде, Стен. Няма какво повече да търсим тук. Да запаля ли имението?

— Да.

Телата вече бяха натоварени на двата резервни гравилихтера. Стен изчака, докато пламъците набраха мощ, после даде заповед за изтегляне.

На седемнадесетте тела щяха да бъдат прикрепени тежести и да ги захвърлят в морето.

Тероризмът, когато се практикуваше правилно, беше двуостър нож. Хората на доктор Искра можеха да срещнат известни проблеми при набирането на членове за нови клетки след мистериозното изчезване на тази.

Убийците се изтеглиха, след като се бяха спуснали като мълнии с дългите си ножове и не бяха оставили нищо освен кръв и тишина след себе си.

31.

Малцина социоисторици биха оспорили, че в апогея на царстването си Вечният император имаше повече власт, отколкото което и да е същество преди него.

Неговите почитатели — а те винаги бяха легиони — пишеха, че в по-голямата си част това се дължеше на факта, че той не упражняваше тази власт. Циниците казваха, че това е основната причина да я задържи толкова дълго: Императорът беше идеалното неутрално решение за много кървави конфликти и диспути.

Накратко, властта му беше прехвърлена, защото така беше най-безопасно.

Когато Императорът се зае да спечели повече власт, която да използва срещу враговете си, той се изправи пред нелека задача. В момента, в който намеренията му станеха ясни, деспотите и демократичните правителства щяха да му се противопоставят в равна степен.

Освен това знаеше, че първата цел, която противниците му ще набележат, е неговата способност да управлява. Той беше твърде стара политическа лисица, за да не е наясно, че всичките му плюсове си имаха и обратната страна.

Триумфалното му завръщане

от смъртта беше развълнувало милионите му поданици. Грандиозни паради и публични зрелища бяха устройвани почти две години. Той беше герой над героите.

Но всички паради, имат край — обикновено в тъмна уличка, където цветните знамена се превръщат в овехтели дрипи. Тръпката от победата скоро се заменя с отегчението на всекидневието. Накрая самата победа издига справянето с проблемите на невъзможно ниво. Обикновените същества се разстройват, че личните им проблеми продължават.

Обикновено хората обвиняват за това безхаберието на водачите си. Социоисториците обичат да избягват тези моменти. Това е една от основните истини, които подриваха устоите на науката им. Затова и няма нещо, в което един историк да се съмнява повече от истината.

За да се пребори с този първичен политически негатив, Императорът трябваше да демонстрира успех. В нормални времена можеше да увеличи броя на много от начинанията си. Сега около него нямаше нищо освен развалини и страдание. Със сигурност имаше на разположение Таанската война, за да обясни разрухата; страданието беше приписано докрай на Тайния съвет.

За съжаление тези две причини бяха — по думите на онзи митичен политик, Ланслидеджонсън — стари кучета за камшика.

На Императора не му трябваха извинения. Трябваха му положителни действия.

Когато Каканът умря, той съзря своята възможност. Цял куп бе в бъркотия. Но това беше поправима бъркотия. След като редът бъдеше възстановен, купът щеше да стане миниатюрен символ на Империята му: хора и извънземни, живеещи и работещи щастливи заедно под топлия блясък на имперското благоденствие.

Затова и избра доктор Искра. Съществото се беше представило не особено бляскаво, но все пак сравнително добре като териториален управник. Книгите му бяха политически коректни, страстите му умерени. И познаваше добре Алтайския куп. Когато името му беше добавено към потенциалните владетели, всички бяха погледнали благосклонно на него.

При проучването на общественото мнение на джохианците той се появи на първо място. При торките на второ място, след Мениндер. Също както беше втори след любимите синове — архаична политическа фраза, която не определяше пола или видовете — на богазите и суздалите.

Искра изглеждаше най-безопасният. Императорът си създаде неприятности, като взе това решение, а после го разпространи из цялата Империя.

Стен не беше изпратен в Алтайския куп само заради неоспоримия му талант да превръща аскорбиновата киселина във вкусни разхладителни питиета. Постиженията му бяха толкова всеизвестни, че присъствието му гарантираше широкия интерес на медиите.

След това Императорът започна изкусна, макар и целенасочено едностранчива, кампания за популяризирането на Искра.