Вихър
Шрифт:
Стен и Алекс правеха и замаскираха бомби, после ги скриваха близо до земята по външните стени на посолството.
Тази нощ Лалбахадур Тапа, когото Стен беше произвел в джемедар, взе два от немодифицираните лихтери и взвод от гурки. Излязоха през една от страничните врати и отидоха да плячкосат склад за железария. Взводът се върна, без да е понесъл жертви. Лалбахадур беше изпълнил мисията си, но, както каза и на Стен, не беше виждал толкова огромно хале с толкова малко стока вътре.
— Как може джохианците да намират толкова време, за да избиват съседите си, а да отделят толкова малко
Стен също не знаеше отговора.
Килгър набеляза дванадесет души от охраната на посолството за специални дейности. Те щяха да бъдат въоръжени с откраднатото „оръжие“ и бяха кръстени заради архаичното чувство за хумор на Алекс отряди „Томкет“.
По изгрев слънце посолството беше готово. Стен реши, че нападението ще се случи някъде в късния следобед — трябваше време, за да се организира, да се насъска и мотивира всяка тълпа.
Гурките и Бор бяха готови да противодействат, в случай че тълпата минеше през портите или над стените, или да нападнат, ако се наложеше.
Трябваше да се решат две задачи.
Алекс се погрижи за първата — направи последна проверка на сигурността на посолството, като се концентрира върху всички структури извън територията му, които обаче гледаха към сградата и можеха да се използват за команден център. Това включваше две сгради — една с нови офиси, другата почти изоставен небостъргач от типа на копторите. Всяка имаше нова комуникационна антена на покрива.
И двете бяха белязани.
Синд изпрати най-добрите си стрелци в двора на посолството и им зададе цели. Обхватът беше минимален, разбира се, и упражнението се провеждаше само за да се уверят, че снайперите им не са променили настройките на мерника си от последната стрелба.
Синд се радваше, че снарядите, с които стреляха, бяха с АМ2, а не нормални, защото не й се налагаше да изчислява при какъв сантиметров обхват целта ще дава същото отклонение, като допустимото за един километър или някаква друга глупост от каменния век. АМ2 летеше без отклонения и в права линия, право към целта си.
Оръжията им бяха имперски снайперистки пушки. Смъртоносни, модифицирана партида от уилигъни, използващи стандартни АМ2 снаряди. Но изтласкването не идваше от лазер, като при стандартните пехотински пушки, а от модифицирани линейни ускорители, разположени около цевта. Обикновено изглеждащ визьор автоматично измерваше разстоянието. Ако целта се скриеше от поглед — зад стена например, — окулярът се извиваше, докато мерниците не попаднеха на мястото, където снайперът си мислеше, че е мишената, невидима от другата страна на стената. Дърпане на спусъка и оръжието стреляше зад ъгъла.
Синд имаше своя лична пушка, модифицирана за максимално удобство — от пълнителя до тежката цев и мекия спусък. Един от гурките, Наик Ганджахадур Рай, набелязваше цели за нея.
Стен се надяваше, че изстрелите иззад стените на посолството ще намалят ентусиазма на размирниците, но не можеше да прогони съмненията си.
Изчакаха.
Напрежението ескалираше, викове, камъни, бутилки и призиви прелитаха над стените на посолството. В ранния следобед Стен усети, че тълпата е наелектризирана и готова за действие. Вероятно се проточи толкова дълго, тъй
Той премести снайперистите на Синд на покрива. Един етаж по-надолу, скрити в кабинет със свалени прозорци, Алекс и още два противоракетни екипа на Бор причакваха нападателите.
Всички щурмови войски на Стен бяха на една честота, което по принцип би предизвикало пълно объркване на комуникациите. Но понеже използваше наистина опитните гурки и Бор, Стен реши, че може да си позволи известна неразбория. Комуникациите бяха нагласени за внезапна промяна на излъчването.
— Всички отделения, всички войски — започна той. — Останете на изчакване на тази честота. Началници на отделения, проверете комуникационните си устройства и на двете честоти и докладвайте. Стен, край.
Излъчваше открито, тъй като нямаше време за кодове, нито пък особена нужда. Ако човекът, който оркестрираше тази „спонтанна демонстрация“, искаше да слуша и да се опита да реагира, това устройваше Стен.
Всички уреди бяха в изправност, с изключение на радиостанцията на един от началниците на отделение, който трябваше да смени два комуникационни уреда. Някой век, помисли си Стен, ще измислят радио за пехотата, което да работи надеждно на повече от пет метра от мястото на производство. Но нямаше да е през този.
Стен се обърна към подпрения на триножник мощен бинокъл и реши, че е време да види какво става навън.
Викове. Знамена. Пищялки. Викащи размирници. Барикади, блокиращи съседните улици. Пукотевицата на няколко малокалибрени пистолета, насочени срещу кой знае кого. Посолството беше напълно обградено от море от лудост. Тълпата се люшкаше и ревеше.
Ревеше като вятъра над Мястото на пушеците, помисли си той, а после изключи тази част от съзнанието си.
Голяма тълпа, прецени. Приблизително… да видим. Предположи, че са над сто хиляди същества.
— Откъде знаеш, че има толкова много? — зачуди са Синд, заела позиция на два метра встрани.
— Лесно — отвърна той. — Просто преброих краката им и разделих на две. Почакай. Синд. Цели. Алфа. Тринайсет и трийсет. Петстотин метра. Браво петнадесет. Четирис… поправка, триста седемдесет и пет. Чарли. Шестнайсет, четиристотин. Още един… Делта. Девет, на шестотин метра. Изглежда, че той може да е големият Лимбургер. Наблюдавайте, моля. Стен, край.
Той използваше часовникова ориентация, като дванадесет часът съответстваше на централния булевард от посолството към двореца, и отстояние в метри.
Наблюдателите докладваха бързо. Всички цели, които беше предложил, бяха отвъд ядрото на тълпата. Беше търсил същества, покачени на високо, които изнасяха речи, организираха, подтикваха.
Тълпата ставаше по-шумна. Сега, помисли си Стен, ако тези оратори бяха просто гневни граждани, загрижени за справедливостта, до няколко мига щяха да си проправят път към челото на тълпата.
Но те не се движеха.
Професионални подбудители, значи. Такива, че който и да ръководеше този маскен бал, не желаеше да ги жертва, почнат ли да прелитат куршумите. Или просто бяха страхливци, в който случай почти съжали за това, което щеше да стане.