Вихър
Шрифт:
— Дълбоко съм поласкан, сир — каза бързо Махони. — Но аз съм най-неподходящият човек за тази работа. Ще бъде нелоялно от моя страна, ако не отклоня тази чест. Подобно действие не би било във ваш интерес… сир.
Императорът обърна гневното си лице към Махони.
— Защо, Йън? — Въпросът беше зададен с мек тон, очите гледаха невиждащо над рамото на Махони.
— Защото смятам, че идеята е ужасна, сир — избухна Махони. — Винаги сте искали да бъда честен. И винаги съм бил… Това мисля, сир. Не искам тази работа. Защото не вярвам в нея.
— Защо
— Първо, сир, според моята оценка, пръчката ще се използва повече от моркова. Ще трябва да наложите насилствено статута на доминион върху повечето от провинциите, сър. И те ще ви намразят заради това. Което значи, че заповедите ще бъдат изпълнявани в най-добрия случай с нежелание. Което автоматично обрича всичките ви действия на провал. И това, сир, е моето скромно мнение.
Професионалното мнение на Махони беше, че всичко подчинено на микромениджмънт е обречено. Ако човек нямаше какво да спечели, защо да рискува да се провали? Отношението „остави големия вожд да разреши проблемите“ се разпространяваше бързо. А това обиждаше демократичната му ирландска душа.
Според Махони беше най-добре съществата да бъдат оставени сами да решават съдбата си. В миналото тъкмо това обичаше в тази Империя. Имаше проблеми, със сигурност. Но имаше и място за най-различни подходи как да се оправят нещата. Място за гении, както и за глупаци.
Сега започна да се чуди на предишните си виждания. Дали все още имаше място в действителност?
— В нормални времена бих се съгласил с теб, Йън — отбеляза Императорът. — Дори мога да изброя много случаи от историята.
— Сещам се как британската корона поема контрола над Източноиндийската компания, сир — каза Махони. — Един от вашите любими примери. Като урок за провала, струва ми се.
Императорът се засмя. На Махони му се стори, че в смеха има малко от старата искра. Това го накара да се почувства по-добре.
— Давай, Йън. Хвърляй по мен собствените ми размисли. Малцина биха се осмелили. Възраженията стимулират мисленето ми. Поддържат ме да не се закотвя на едно място.
Той се наведе над бюрото и леко сниши гласа си.
— Казвам ти, Йън, екипът от същества, които ме обграждат, са пълни некадърници. Липсват ми старите дни. Когато ти, аз и няколко други талантливи същества — като Стен например — движехме нещата. Липсва ми този политически авантюризъм.
Императорът се облегна назад и пресуши питието си. Студенината отново го обгърна.
— За съжаление… това вече не е възможно. И не говоря само за сегашната криза. Проблемите станаха твърде големи. Твърде сложни. Управлението чрез пълен консенсус е идеално за едно племе. Двадесет до тридесет души максимум. По-голям брой от този намалява ефективността на идеала. Време е за нов ред, приятелю. Универсален ред. Необходимо е ново мислене на добронамерените индивиди.
Махони не успя да се въздържи.
— Не съм сигурен, че управлението тип просветена монархия се вписва в дефиницията
Императорът поклати глава:
— Прав си, но и грешиш, Йън. Забравяш, че аз съм… безсмъртен.
Той задържа погледа си върху Махони. Очите му бяха като огледала, които отразиха погледа на Махони обратно към него.
— Не мога да измисля нищо по-съвършено в социалното изкуство на управлението от наличието на отдаден, добронамерен владетел, който да поддържа курса до края на историята.
Императорът се втренчи в Махони сякаш искаше да проникне в душата му.
— Разбираш ли вече, Йън? След като обясних? Можеш ли да видиш истинската красота зад планираните нелицеприятни мерки?
Комуникационната уредба изжужа. Махони беше временно спасен от отговора. После, докато Императорът говореше, отсрочката се отложи за неопределено време. Беше спасен от най-лошите възможни новини.
Императорът излая заповед и ядно прекъсна връзката. Обърна се към Махони.
— Катастрофа в Алтайския куп, Йън — съобщи той. — Имперски войски са загинали при най-унизителни обстоятелства.
Обърна лицето си към прозореца и се вгледа в идиличните земи около Аръндел. Остана мълчалив дълго време, докато обмисляше.
Накрая се обърна.
— Забрави предишното предложение, Махони — каза той. — Ще спорим по въпроса по-късно. Имам нещо много по-важно за теб.
— Да, сир — отзова се Махони. Този път беше наясно, че не може да откаже.
30.
Разкопаването на гвардейските казарми отне три дни тежък труд. Петстотин и осемдесет войници беше имало там, когато чудовищната бомба в гравилихтера се беше взривила.
Четиристотин тридесет и седем мъртви. Сто двадесет и един ранени — повечето със сериозни травми, които изискваха ампутация толкова спешно, та хирургическият екип на посолството се съмняваше, че за повече от половината ще се наложи регенерация на крайниците. Двадесет и трима невредими — поне физически.
Отначало бяха двадесет и шест. Трима войници бяха извадени изпод руините без видими наранявания. Един от тях се изправи, ухили се и каза:
— Благодаря ви, копелета, кой иска пиячка?
След като направи пет крачки, падна мъртъв на земята. Другите просто умряха тихо в леглата си в болницата. А двадесет и тримата оцелели бяха психично разстроени, разбира се. Никой не знаеше — поне не беше докладвал — колко джохиански цивилни работници също са загинали при взрива.
Но преди три дни и последният викащ, загубен в лабиринта, някога бил сграда към двореца, замлъкна и умря.
Батальонът на Трета имперска гвардия беше престанал да съществува. Ото откри флага им, погребан близо до тялото на Джерети, и накара да го опаковат за доставка до родното подразделение на дивизията. Батальонът можеше да бъде създаден наново след подходящ интервал от време. А можеше и никога да не възкръсне.