Тютюн

Димов Димитр

След това Борис се залови да уточни плана за бъдещите покупки. Планът съдържаше цял куп нови хитрости, които никому не бяха хрумвали досега. Главното му достойнство се състоеше в изиграване на конкурентните фирми чрез изненада и бързина, но в него не липсваха и осветените похвати срещу производителите. Той предвиждаше увеличаването на една особена пасмина от платени негодници по селата, която пускаше лъжливи слухове и сключваше публично симулативни договори на ниски цени. После фирмата заплащаше максулите на тия шмекери високо, но мнозинството от селяните се увличаше по тях и отстъпваше тютюна си на сравнително ниски цени, боейки се да не остане непродаден.

Докато

Борис се занимаваше с всичко това, Мария се отдаде на свирене. Тя свиреше непрекъснато, по цели часове, и акордите на пианото й, смесени с бученето на вентилатори, стигаха глухо до канцеларията, в която работеше Борис. Понякога това свирене беше меланхолично и тихо и приличаше на оплакване, друг път ставаше бурно и страстно като гневен протест, сякаш Мария се мъчеше да отхвърли чрез него заплахата на нещо неизбежно, на някаква гибел, която непрекъснато връхлиташе върху нея. След такива часове тя излизаше от стаята си и Борис я виждаше от прозореца на канцеларията да се разхожда сама в ливадата или градината. И твърде скоро той съзна, с острата си способност да прониква в хората, че Мария живееше в някакъв собствен мир от музика и невесели настроения, който нямаше нищо общо нито с удоволствията, нито с калната и жестока действителност на склада.

В своя малък и откъснат свят тя се беше отдала на вълнението, което изпитваше от Борис. Преживяваше това вълнение по своему, без външни прояви, наслаждавайки се някак извратено от него. Това, което изпитваше, беше любов — сивата, студена, нерадостна и потисната любов, която животът поднасяше най-сетне на разядената от тъга и неизлечима болест Мария. Тя беше достатъчно умна, за да не си въобрази, че този мрачен и особен младеж можеше да изпитва същото чувство към нея. Но беше доволна и от това, че поне я уважаваше. Мария се радваше тихо на хубавата му външност, на чувството му за такт, на това, че не показваше никакво намерение да използува интереса, който беше проявила към него. До гуша й беше дошло от угодници, които се биеха в гърдите за чувства. Тя си знаеше, че у никого няма да събуди дълбока страст, но искаше поне Да не я оскърбяват с преструвки. И чувството, което изпитваше сега към Борис, се подхранваше тъкмо от неговата сдържаност и студенина.

Една сутрин Мария го зърна през решетката на градината, когато влизаше в канцеларията, и му направи знак да дойде при нея. Тя отиваше да чете в градината. Носеше светла лятна рокля, тъмни очила и обувки с ниски токове, обути на бос крак. Носът и челото й бяха зачервени от слънцето. Не беше красива, но изглеждаше нежна и миловидна. Когато Борис дойде при нея, тя подаде слабата си млечнобяла, прошарена със синкави вени ръка и каза приятелски:

— Снощи ми се обади по телефона експертът. Той е вече в София и можете да му занесете писмото, което баща ми остави.

— Мисля, че е по-добре да му се представя, когато се върне баща ви — отговори Борис.

— Защо? — попита тя учудено.

— Защото господин Костов не е чувал нищо за мене и може да му се сторя досаден. Неприятно е, когато съвсем непознат човек отиде при някого и му се представи направо като помощник.

— Да, наистина!… — Мария се засмя. — Костов е малко особен, а папа не държи сметка за това. Тя се замисли, после добави внезапно:

— Слушайте, аз мога да го повикам тук и тогава ще ви представя… Умно, нали?

— Не, стига вече — бързо произнесе Борис. — Аз нямам право да използувам повече добрината ви… Половината град дрънка, че моят успех в „Никотиана“ се дължи само на вас.

Мария почервеня, но овладя

бързо смущението си и каза весело:

— Така ли?… И вие се разтревожихте за доброто си име?

— Не, никак!… Аз и без това минавам в града за безсъвестен тип. Въпросът е за вас.

— Не се грижете за мене — каза тя. — Костов ще бъде утре тук. Дайте писмото.

Борис извади писмото от портфейла си, гледайки лицето й с известна тревога. За първи път Мария прочете в погледа му вълнение, което изчезна бързо.

— Разчитайте на мене — увери го тя просто — И напук на клюките идвайте да пием чай заедно.

Борис измърмори някаква суха, вежлива благодарност. Жилите на слепите му очи биеха силно. Мария тръгна към ливадата, усещайки радост, която я накара да запее тихичко.

Пристигането на Костов хвърли тютюнджиите в нова тревога. Някой пак пусна слух, че „Никотиана“ се готви да почне покупките на „зелено“. Баташки опроверга слуха, но така двусмислено, че след половин час директорите на „Джебел“ и „Родопски тютюн“ хукнаха с колите си по селата да вдигнат на крак своите агент-купувачи. Те се прибраха в града изпотени, прашни и ядосани от напразната обиколка в жегата. Доволен от отмъщението си, Баташки им се ухили вечерта ехидно и мазно в кафенето. Директорът на „Джебел“ го беше разиграл миналата година по същия начин.

В това време Костов показваше на Мария новата с американска кола, която бе купил в Швейцария. Той опитваше механизмите й, палеше и гасеше фаровете й, обясняваше съвършенствата на мотора й. В движенията и говора му имаше нещо младежко, което забавляваше Мария. Той беше висок петдесетгодишен ерген с продълговато розово лице, със сини очи и сребърнобяла коса. Носеше сако от кафява панама, светъл голф и великолепни спортни обувки. От цялата му твърде красива фигура лъхаше неповторима елегантност и светска суета, с които Мария вече беше свикнала. Той я беше държал в ръцете си като пеленаче и прекрасно можеше да й бъде баща, но намираше удоволствие да блести и пред нея с качествата си на светски мъж.

— Колко платихте за тази кола? — попита Мария.

— Четиристотин и двадесет хиляди — с въздишка отговори Костов.

— Дребна работа за вас.

— О, Мария!… Ти продължаваш да се подиграваш с бедняците.

Мария се разсмя. Тя знаеше, че татко Пиер даваше щедро четиринадесета заплата на районните си дирек тори и възнаграждение от половин милион на главния си експерт. Но тя не знаеше, че в склада работеха туберкулозни девойки срещу двадесет и два лева на ден.

— Време е да вечеряме — каза тя.

— „Беднякът“ хвърли последен поглед към разкошната си кола, в която приятелките му от операта щяха да преживеят вълнуващи минути вън от града. Следвайки Мария, той се отправи към къщата, чиято трапезария беше осветена ярко. Мария бе заповядала на слугинята Да приготви хубава вечеря и дори сама взе участие в нареждането на масата. Костов огледа сложената маса критично и остана поласкан от вниманието на Мария. Да, тя имаше усет, беше момиче със стил. Като установи това за лишен път, той седна срещу нея и пристъпи обредно към вечерята. Към яденето господин главният експерт на „Никотиана“ беше толкова взискателен, колкото към облеклото, автомобилите или приятелките си. Някои от роднините му в провинцията и досега носеха калпаци и сядаха да вечерят, като подгъваха единия си крак под седалището, но самият той беше образец на изтънченост. Той бе донесъл от София бутилка специално вино и говорът му ставаше все по-оживен. Между бифтека и десерта от орехова торта, която той много обичаше, Мария каза: