Тютюн

Димов Димитр

Есента беше започнала рано с мъгли и дъждове. Оловното небе почти докосваше покривите на високите здания по „Цар Освободител“, а Витоша, която при идването на Ирина беше тъй красива с петната си от кармин, сега не се виждаше, забулена от мъглите. От север духаше студен вятър, който гонеше по булеварда жълтите и окапали листа на дивите кестени. По паважа се хлъзгаха безшумно таксита и лимузини Един гвардейски взвод с барабан, тромпети и със стегната маршировка отиваше към двореца да смени караула. Подпоручикът, който го водеше, се пъчеше гордо в елегантния си шинел и от време на време, като правеше гримаса, бавно обръщаше глава назад,

за да види дали войниците маршируват добре.

Минавайки покрай Ректората, Ирина почна да си повтаря безбройните клонове на тройничния нерв и вътрешната челюстна артерия, върху които главният асистент изпитваше неумолимо при предаването на препаратите. Тя направи това отчасти от необходимост, отчасти за да потисне притъпеното си, но постоянно усещане на тъга, безнадеждност и празнота, което я измъчваше. Колко много се различаваше животът в София от онова, което си въобразяваше!…

Зданието на Медицинския факултет беше старо, тъмно и мрачно, а от подземието му, в което се намираха дисекционните зали, лъхаше зловеща миризма на карбол, трупове и формалин. Ирина свали палтото си и облече бяла, чиста престилка.

Всеки път, когато правеше това, тя си спомняше първото влизане в залите за дисекции. Те представляваха лабиринт от мрачни помещения с двадесетина маси, върху които лежаха сивокафяви трупове, завити с платнища. Над всяка маса висеше лампа с рефлектор. Студентите гледаха потресени скръбната неподвижност на труповете. Под платнищата се очертаваха глави и крака. Тук-таме стърчеха някое ходило или пръсти на ръка. Колко много мъртъвци… Нима всички тия бедняци, изоставени или продадени от близките си срещу нищожна сума, платена от Медицинския факултет, са били някога хора, които са се радвали, обичали и мразили! Студентите се озъртаха плахо и разговаряха полугласно. Едно момиче започна да повръща. Ирина изпита потискащо чувство за крехкостта на живота и силата на смъртта.

Но сега тя беше вече свикнала с това чувство и влизайки в залата, поздрави равнодушно младия асистент Последният бе още нов, учеше материята със студентите и се смущаваше лесно. Студентите използуваха това да се забавляват, като го питаха за несъществени и маловажни подробности, които прочитаха предварително в някой обемист учебник. Главният асистент, напротив, беше успял да натъпче в казана на паметта си всички тия подробности. Той можеше да говори в продължение на два часа с невероятни подробности за костите на петата и показваше замайващи знания върху вариациите на кръвоносните съдове. Но след като усвои тия тънкости на науката, той бе започнал с тих садизъм да изтезава за тях и студентите. Лицето му имаше меланхоличен, изпит от анатомични знания израз. Той изпълняваше точно заповедите на шефа си, произвеждаше колоквиумите с дребнавостта на бъдещ доцент и на изпита много подло си припомняше кой е посещавал редовно упражненията и кой не.

Ирина се отправи към масата с трупа, върху който работеха студентите от нейната група. Тази група се състоеше само от трима души и беше донякъде лишена от спойка. В нея влизаха Ирина, която всички считаха за надменна, шумният Чингис, изтъкнат оратор на левичарите в курса, и Бимби, приятен и тих младеж, който предпочиташе да флиртува, вместо да си губи времето в учене яли политически разпри. Бимби правеше впечатление със своята елегантност. Той беше красив, добре сложен рус младеж, носеше винаги хубав костюм и копринена риза, а всеки вторник вечер

отиваше на кинопремиерите в театър „Роял“ с някаква не особено привлекателна германка. Чингис, напротив, беше нисък, широкоплещест, доста грубичък, с черна като смола коса и с монголски черти на лицето — поради което именно му викаха Чингис.

Когато Ирина дойде при масата, Бимби в пристъп на необичайно усърдие препарираше нещо върху главата на трупа, а Чингис, наведен над него, следеше тревожно движенията на ножчето му.

— Стой!… — ядосано извика Чингис. — Сряза мандибуларния клон на тригеминуса!… Пипкав си като баба в ръцете. От тебе ще излезе: най-много интернист или психиатър.

Бимби остави ножчето и се ухили виновно.

— Не знаеш ли, че между двата птеригоидни мускула минава мандибуларисът?… — продължи да му се кара Чингис. — Да работиш над нерви и кръвоносни съдове, без да знаеш още мускулите, е дивотия… Само развали препарата ни.

Бимби излезе в коридора да пуши. Той не беше научил още не само мускулите, но даже и костите.

— Откъсни един косъм от главата си — каза Чингис на Ирина. — Дръпни силно, но внимавай да не развалиш рулото си!… Така! Дай го насам.

Чингис ловко превърза краищата на прерязания нерв косъма, който Ирина му подаде.

— Чети сега! — рече той.

Ирина отвори учебника и почна да чете на глас, но скоро стана ясно, че нямаше да научат нищо. От околните маси идеха врява и смехове. На другия ден беше празникът на университета, в който медиците затъмняваха с подвизи дори студентите от Юридическия факултет. И лудешкото настроение ги беше обхванало отсега. Под силната светлина на рефлекторите, с глъчката, виковете и смеховете си залата приличаше на място, в което пируваха канибали. Главният асистент беше излязъл за малко и студентите, използувайки отсъствието му, почнаха да се гонят между масите.

— Виж!… — каза Ирина. — Това вече на нищо не прилича!…

— Да! — Чингис се намръщи важно. — Никакво уважение към човешката материя… И затова утре няма да бъдат лекари, а само търговци.

Чингис отново се залови да препарира.

— С кого ще празнуваш? — попита той след малко.

— С корпорацията — отговори Ирина.

Тя не беше решила още това, но нарочно отговори така. Корпорацията обединяваше студенти, които бяха донякъде политически неутрални. Но Чингис не можеше да понася равнодушно дори тях.

— Значи, напълно се определи там? — рече той, като погледна Ирина сърдито.

— Да — сухо произнесе тя.

— При мижитурките, които си гледат спокойствието… — Чингис се изсмя враждебно. — А догодина вероятно ще добиеш смелост да се запишеш в „Братството“.

— Не, няма да ти направя това удоволствие. — Гласът на Ирина стана раздразнен. — Ти си нетърпим!…

Чингис внезапно усвои миролюбив тон:

— Аз искам да се запишеш в „Братството“, за да видиш колко е мръсно. Тогава сама ще дойдеш при нас.

— Това няма да стане никога.

— Аз се надявам да стане. — Чингис я погледна с острите си монголски очи. — Освен ако се омъжиш за богат мъж.

— Стига си се занимавал с мене! — избухна Ирина.

Тя направи гримаса на досада и почна да прибира чантата си. Човек не можеше да размени с Чингис нито една дума без да се сблъска с политиката и да излезе от кожата си.

Тъй като главния асистент все още го нямаше, а бъркотията в залата нарастваше, Ирина тръгна да си върви. Но Чингис я спря.