Тютюн

Димов Димитр

Работниците го настигаха и отминаваха на групи — бързи, нервни, кресливи. Говорът и тракането на налъмите им се сливаше в отегчителен шум. Внезапно Борис чу зад себе си познат враждебен глас:

— Вие какво?… Още ли се мъкнете тук? Беше директорът — едър, червендалест, с бръснато теме и светъл спортен костюм. Борис го погледна с досада и не отговори.

— На вас казвам!… Ако утре ви видя пак, ще заповядам на пазача да ви изхвърли като парцал!… Борис се усмихна презрително.

— Разбрахме ли се?… — изсумтя заплашително о.з. генералът.

И той отмина, посинял внезапно от гняв, защото цял живот в къщи, в казармата

и в обществото беше свикнал хората да се плашат от него, и забърза към пивницата „Булаир“, където го чакаше компанията му.

След малко Борис беше настигнат от главния майстор Баташки, който постави свойски върху рамото му дебелата си и потна ръка.

— Ти — какво?… Нещо с чорбаджията, гледам… Шушу-мушу, а?

— Няма нищо, Баташки — сухо отговори Борис.

— Така ли?… Разправяй на шапката ми… Ти си бил голям шмекер, ей… Защо остана два часа при чорбаджията? Видях всичко от третия етаж.

— Щом си видял, най-добре за тебе е да мълчиш… Ухиленото и лукаво лице на Баташки стана изведнъж сериозно.

— Разбира се, никому ни дума — обеща той. — Но сигурно е нещо голямо, а?… Слушай!… Вие двамата можем да вършим добра работа… Малко партидки, комисионки, туй-онуй… Разбираш ли ме?

— Стига си дрънкал — предупреди го Борис — Аз не съм като тебе.

— Е, още си зелен… — снизходително възропта Баташки. — Ще научиш и тия неща, но по-нататък. Искаш ли да пийнем по една ракийка?

— Не искам. Върви си по пътя.

— Добре, добре!… Но аз съм твой човек… Тъй да знаеш.

И Баташки гузно отмина напред, дебел, нисък, с каскет, с мазно и лъснато от пот сако. Редингота и семейството му все още живееха към края на града, близо до гимназията, в малката паянтова къща, чийто наем, плащан нередовно, беше източник на постоянни раздори между учителя по латински и собственика й. Къщата беше едноетажна, грозна, с олющена мазилка и стрехи, които висяха като крила на прилеп.

Когато Борис влезе в тревясалия и постлан с камъни двор, лъхна го миризма на помийна вода, която изтичаше от умивалника на кухнята и се събираше в широка застояла локва точно пред входа. Досадата на бедността караше членовете на семейството да прескачат тази локва съвсем равнодушно и никой не мислеше за премахването й. Тя бе все пак една от най-малките неприятности в къщи. Преди да влезе вътре, Борис се загледа в смачканата тръба на умивалника, мислейки колко тъжна и грозна беше домашната им обстановка. Майката шеташе нещо в кухнята, а Редингота, по чорапи и жилетка, се беше изтегнал върху леглото в стаята на Стефан и четеше вестник. Борис го видя през отворената врата в обичайната поза, която познаваше от детинство: Редингота беше късоглед, държеше вестника съвсем близо до очите си и дългите му крака лежеха върху леглото като греди. Той беше висок, мършав и начумерен мъж, с плешиво теме и студено лице, които заедно с мъчните текстове по латински вдъхваха у гимназистите завинаги отвращение към древността.

Като видя Борис, той остави вестника и попита подигравателно:

— Е, какво?… Прие ли те Спиридонов?

— Прие ме — сухо отговори Борис, раздразнен от вечната насмешка в гласа му.

Редингота беше известен в града с неизменното си и заядливо високомерие към гражданите, към другите учители, към гимназистите и дори към собственото си семейство. Като че всичко беше пълно с дух на мошеничество и дребни сметки, като

че всички нямаха друга цел, освен да го измамят или да хвърлят, макар и съвсем безполезно, прах в очите му. Тоя черен песимизъм се дължеше отчасти на бедността, отчасти на презрението му към днешния свят. Само древността беше дала образци на характер и граждански добродетели. Паметта му беше пълна с величествени събития от историята на Рим, с които отегчаваше слушателите си при започване на учебната година или раздаването на зрелостните свидетелства. Материалната учителска нищета правеше гордостта му чувствителна, а величието на латинските автори го превръщаше в непоносим педант. Той беше умен човек, но осакатен от системата, която срещу окаяна заплата го беше впрегнала да възпитава младежта с добродетелите на миналото. Една забележителна случка доказа на всички класическото му съзнание за граждански дълг: с горчива, но твърда решителност, която направи впечатление дори в министерството, той изключи от гимназията за левичарски идеи дори собствения си син.

Борис влезе в стаята си и затвори вратата. Но Редингота все още се интересуваше от разговора му със Спиридонов. Той стана от леглото и като си даваше великодушно примирителен вид, влезе в стаята на Борис. Макар и да живееше с натрапчивата мисъл, че ще стане милионер, Борис беше все пак най-разумният от синовете му, понеже не се увлече като другите двама от левичарство.

— Значи, прие те!… — каза Редингота. И той погледна Борис полусъчувствено, полуснизходително. Да останеш без работа е лошо, но да градиш планове за забогатяване, без да имаш лев в джоба си — беше глупаво и смешно.

— Разговаряхме два часа — отговори Борис, като запали цигара.

— Ха!… — Редингота отново стана насмешлив. — Че много сте разговаряли!…

— Да, много — каза Борис.

Той погледна баща си с ненавист и видя познатите старешки, горчиво-подигравателни очи, у които бедността и дребнавият нрав бяха убили всяка надежда за съществуване по друг начин освен чрез жалък й безропотен мравешки труд. Редингота схвана мисълта на сина си и върху лицето му се появи израз на равнодушен, неуязвим от хорската глупост мъдрец.

— Аз оставам в „Никотиана“ — сухо произнесе Борис.

Редингота не очакваше друго, но попита язвително:

— Само това ли?

— Нали считаше, че и това е много — троснато отговори Борис.

— За тебе, да — каза Редингота.

— Защо? Да не съм некадърник?

— Ти си просто — — презрително рече Редингота.

— А ти какъв си? — внезапно се озъби Борис.

— Аз съм това, което вие никога няма да стигнете.

Артериосклерозата накара Редингота да почувствува тъжно и сладостно доволство от думите си. Той се сравни мислено с добродетелен, но нещастен civis romanus, когото боговете бяха наказали с неблагодарни и дръзки синове.

— Ти си даскал!… — гневно извика Борис. — Жалък, нищожен, побъркан даскал… Ти не можеш да ни понасяш, не можеш дори спокойно да разговаряш с нас, защото си оглупял от бедността, от подигравките, от униженията… защото единственото, което ти остава, е да се надуваш като пуяк с просяшката заплата и медала, който министерството ти окачи миналата година… Ето такъв си ти!… И затова ние, децата ти, също не можем да те търпим. Затова всеки от нас тръгна по свой път.

— За да станете комунисти, простаци, работници по складовете.