Тютюн

Димов Димитр

Тя беше около тридесетгодишна, мъчеше се да фъфли на български и когато Бимби й представи Ирина, лицето й доби вид на жена, която знае много подробности за добро държане в обществото. Веднага след запознаването тя заговори за времето, сякаш се боеше да не помислят за отегчително мълчалива, после се оплака от липса на сняг и на края предложи да тръгнат към театъра. След малко Ирина съзна, че госпожица Дитрих въпреки добрия си вкус към обличането не бе или не заслужаваше да бъде нещо повече от обикновена канцеларска чиновничка, която е докопала случайно неизползувани покани в легацията. Докато отиваха към театъра, тя срещна на два пъти погледа й.

В очите на германката имаше някаква кухота, съчетана с упоритост, която навярно дразнеше шефовете й. Те гледаха втренчено, бяха студени и неподвижни като очи на дъждовник.

Театърът се пълнеше бързо с народ. В ложата Ирина и госпожица Дитрих седнаха отпред, а Бимби зад тях.

Първите редове на партера бяха заети от професорите, дошли на тържеството с почтените си съпруги. Зад тях, в строга йерархия, следваха редовните и частни доценти, многобройната кохорта на асистентите и представители на корпорации с внушителни хунски имена. Професорските дами гледаха с безстрастната сериозност на мумии или разговаряха тихо за астмите, диабетите или бъбречните разстройства на именитите си съпрузи, чийто блясък те отразяваха с бледата светлина на кротки луни. Много от професорите бяха скарани помежду си около някой доцентски избор, не се поздравяваха и враждуваха до смърт, а други, напротив, образуваха неразбиваема фаланга през цял живот. Асистентите се кланяха на доцентите, а доцентите на професорите. Правилникът за университетската йерархия беше такъв, че ако някой искаше да се изкачи по стъпалата й, трябваше да показва със смирение и покорство години наред своята вярност към шефа, който милостиво го бе приютил.

Дойде ректорът, придружен със свита от стареещи, но пълни с академична енергия декани, после министрите и най-сетне монархът, облечен цивилно. Докато професорското тяло го поздравяваше с ръкопляскане, а представителите на хунските корпорации викаха ура, от втория балкон се разнесе хор от гласове, който скандираше неприятно: „Да живее просветата.“ Все по-силен ставаше тоя хор. Тук вече не можеха да се обвиняват комунистите, които изобщо „Братството“ не допускаше в залата. Невъзпитаната постъпка се дължеше на земеделци Те показваха враждебната си хладина към царя чрез по-голяма привързаност към просветата. Няколко плешиви декански глави се наведоха смутено една към Друга, но монархът сам прекрати неудобното положение, като побърза да седне в ложата си.

Когато Ирина, Бимби и госпожица Дитрих излязоха от тържеството, послушни безпартийни студенти от корпорациите „Крум“, „Кардам“ и „Тервел“, командувани от силни личности на „Братството“, образуваха мил шпалир, през който мина монархът, поздравен с овации. През това време комунистите и полицията играеха на гоненица из съседните улици. Комунистите прилагаха тактиката на мигновено разпръскване и бързо събиране, но не можаха да освиркат монарха.

Бъркотията и препускането на конни стражари обаче създаде неприятно впечатление у госпожица Дитрих.

— У вас има много комунисти, е?… — произнесе тя с упрек, когато тръгнаха по тротоара.

Бимби се постара да я увери, че това е само привидно така. Имало малки групи, които вдигали голям шум.

— А правителството защо не се справи с тях, е?…

Бимби отговори, че това било предстоящо.

При всеки въпрос в края на фразата си госпожица Дитрих прибавяше по едно „е?“, което издаваше снизходителност, нетърпение и капризно кокетство, което дразнеше дори Бимби. Той знаеше, че по същия начин се глезеха в Берлин келнерките

и Продавачките в магазините за колбаси. Ирина доби впечатлението, че госпожица Дитрих имаше оскъдно образование и упорит, но не много приятен характер. Бимби предложи да я изпратят до дома й. Германката живееше под наем в една доста красива кооперация на улица „Аксаков“. Преди да се разделят, тя подаде ръка и каза, гледайки Ирина в очите:

— Ще ви чакам на гости в събота, е?…

Но Ирина отказа под предлог, че е заета в университета. Земноводните очи на госпожица Дитрих я стрелнаха гневно. Тя имаше сърдития вид на човек, комуто Ирина напразно беше отнела предиобеда.

Когато се връщаха към „Цар Освободител“, започнаха да прехвръкват снежинки, които Ирина гледаше с чувство на ведрина. Запознаването с госпожица Дитрих като че беше освободило душата й от някакво мътно вълнение, което събуждаха хубавото лице и високият ръст на Бимби. Явно беше, че между него и германката съществуваше здраво приятелство по много линии.

— Не трябваше да отказваш!… — намусено рече той като извървя десетина крачки, без да приказва.

— Защо? — насмешливо попита Ирина.

— Защото, първо, беше неучтиво… И, второ, от госпожица Дитрих можеше да спечелиш много нещо. Но ти не умееш да използуваш случая.

— Може би не искам — поправи го Ирина.

— Тъкмо това е глупавото. Защо не искаш?

— Защото тя е проста и високомерна жена. Не виждам никаква полза от дружбата с нея.

— Грешиш!… — Бимби нервно запали цигара. — Тя има големи заслуги в националсоциалистическото движение… Приятелството й търсят дори секретарите от легацията. Чрез нея ти можеше да влезеш в много добра среда. И друго… Какво би казала, ако тя ти намери работа, която би могла да вършиш покрай следването си?

— Каква работа? — смаяно попита Ирина.

— Например дописничка на някой вестник.

— Но аз не зная добре немски.

— Не е необходимо… Тя просто ще ти дава теми, които интересуват немските читатели. Ти събираш сведенията и ги написваш на български под форма на статия. По-нататък не се интересуваш. Госпожица Дитрих има грижата за всичко останало.

— И ти наричаш това дописка?

— Какво друго?

Ирина не отговори.

От гърдите на Бимби се изтръгна остър, прекалено висок смях.

— Така!… — рече той. — Ето последицата от глупостите, с които Чингис редовно пълни главата ти. Значи, ако аз напиша статия за Рилския манастир и я публикувам в някое немско списание или се възхищавам от немската култура, или считам германците за наши естествени съюзници, ще бъда агент на немска служба… Така ли? Моля ти се, имай чувство за мярка и си дай сметка за това, което помисли. За комунистите е предател всеки, който се облича прилично и дружи с немци… А може би тъкмо такива като Чингис, които дрънкат най-много, са платени агенти на Съветския съюз.

Ирина пак не отговори. Тя си спомни само, че Бимби харчеше най-малко десет хиляди лева на месец, а Чингис понякога нямаше пари да си плати семестриалната такса и вечер работеше в евтиния ресторант.

— Довиждане! — внезапно произнесе Бимби.

Раздразнен от мълчанието й, той подаде сухо ръка. Ирина почувствува угризение Под булото на снежинките, които сега падаха бързо и гъсто, лицето на Бимби беше зачервено и разкривено от гняв.

— Чакай! — разкаяно каза тя, като задържа ръката му. — Ти се обиди. Съжалявам за това.