Суперкомандос

Морган Ричард

— Хитро.

— Да, пък и доколкото съм чувала, системите с изкуствен разум били единствените, имащи влияние върху борсата. По онова време много от тях се освободили. На тази улица има доста хотели с изкуствен разум. — Тя се ухили през пушека. — Затова никой не отсяда в тях. Всъщност жалко. Четох някъде, че били програмирани да желаят клиенти, както хората искат секс. Сигурно е голяма мъка, нали?

— Да.

Един от мохиканите се приближи и щръкна над нас. Ортега го стрелна с поглед, който казваше, че не иска да я безпокоят.

— Взехме ДНК-проби — заяви предизвикателно мохиканът и й подаде

плочка с видеофакс. Ортега го прегледа и трепна.

— Я виж ти. Бил си в много подбрана компания, Ковач. — Тя размаха ръка към мъжкия труп. — Носителят е регистриран на името на Димитрий Кадмин, известен като Дими Близнака. Професионален убиец от Владивосток.

— А жената?

Ортега и мохиканът се спогледаха.

— Регистрирана в Улан Батор?

— Така излиза, шефе.

— Спипахме мръсника! — Ортега скочи на крака с подновена енергия. — Дай да им измъкнем приставките и право към управлението. Искам до полунощ Дими да бъде прибран на съхранение. — Тя се озърна към мен. — Може и да има полза от теб, Ковач.

Мохиканът бръкна под двуредното си сако и измъкна грамаден нож с небрежния жест на човек, вадещ пакет цигари. Двамата пристъпиха към трупа и коленичиха до него. Заинтригувани униформени полицаи се приближиха да зяпат. Раздаде се влажният пукот на срязани хрущяли. След малко аз също станах и се присъединих към зяпачите. Никой не ми обърна внимание.

Не бих го нарекъл изтънчена биотехнологична хирургия. Мохиканът бе срязал част от гръбнака на трупа, за да се добере до основата на черепа, и сега бърникаше с върха на ножа, опитвайки да открие мозъчната приставка. Кристин Ортега стискаше здраво главата с две ръце.

— Напоследък ги вмъкват все по-надълбоко — говореше тя. — Виж дали можеш да измъкнеш останалите прешлени, там някъде трябва да е.

— Опитвам се — изпъхтя мохиканът. — Изглежда ми малко по-голяма от обикновеното. Сигурно е онази противоударна защита, за която спомена Ногучи миналия път… Мамка му! Почти я бях докопал.

— Не, виж, действаш от погрешен ъгъл. Дай на мен. — Ортега взе ножа и притисна с коляно черепа.

— Ама аз вече я бях напипал, шефе.

— Да бе. Няма цяла нощ да те гледам как човъркаш.

Тя се озърна нагоре, видя, че я гледам, кимна леко и пъхна в отвора назъбения край на ножа. После с рязък удар по дръжката отсече нещо. Ухили се и погледна мохикана.

— Чу ли това?

Бръкна в червената каша и измъкна приставката с два пръста. Не изглеждаше впечатляващо — окървавен противоударен корпус, не по-голям от угарка. От единия край стърчаха усуканите нишки на микроконтактите. Разбирах защо католиците не искат да повярват, че това е хранилището на човешката душа.

— Спипах те, Дими! — Ортега вдигна приставката към светлината, после я подаде на мохикана заедно с ножа. Избърса пръсти в дрехите на трупа. — Добре, хайде сега да измъкнем и тази на жената.

Докато гледахме как мохиканът повтаря процедурата с втория труп, аз приведох глава към Ортега и прошепнах:

— Значи разбрахте коя е и тя?

Ортега завъртя глава малко стреснато — не знам дали от изненада, или от неприязън.

— Да, това също е Дими Близнака. Ха-ха, майтап! Носителят е регистриран в Улан Батор, където, за твое сведение, се намира столицата на черния пазар за тела в Азия. Разбираш ли,

Дими не е доверчива душа. Обича да работи с хора, в чиято подкрепа е сигурен. А в кръговете, където обикаля Дими, истински можеш да разчиташ само на себе си.

— Звучи ми познато. Лесно ли е да се дублираш на Земята?

Ортега направи гримаса.

— Става все по-лесно и по-лесно. При сегашното състояние на технологията един модерен зареждащ процесор се побира в килер. Много скоро ще се побира и в асансьор. После в куфар. — Тя сви рамене. — Такава е цената на прогреса.

— На Харлановия свят, общо взето, единственият начин да го направиш е като подадеш заявка за междузвездно прехвърляне и отмениш излъчването в последния момент. Фалшифицираш документите за прехвърлянето, после пускаш молба за временно зареждане от копието поради извънредни обстоятелства. На друга планета си, а бизнесът ти се срутва или нещо подобно. Зареждаш се веднъж от оригинала в излъчвателната станция и втори път чрез застрахователната компания някъде другаде. Първи номер си тръгва съвсем законно. Просто се е отказал от заминаването. Мнозина го правят. Втори номер просто не се обажда на застрахователя за прибиране. Но е доста скъпо. Трябва да подкупиш сума ти народ, да откраднеш много машинно време и тъй нататък.

Мохиканът изруга. Беше си порязал пръста. Ортега извъртя очи към тавана и тихо въздъхна. После пак се обърна към мен.

— Тук е по-лесно — заяви лаконично тя.

— Тъй ли? Как става?

— Ами… — тя помълча, сякаш се чудеше защо разговаря с мен. — Защо питаш?

Ухилих се.

— Просто съм си любопитен по рождение.

— Добре, Ковач. — Тя обгърна с длани чашата кафе. — Ето как става. Един ден мистър Димитрий Кадмин влиза в някоя от големите прехвърлящи и зареждащи застрахователни компании. Имам предвид наистина уважавана фирма, да речем „Лойдс“ или „Солар Картрайт“.

— Там ли? — Аз посочих към светлините на моста, които се виждаха през прозорците на хотелската стая. — В Бей Сити?

Мохиканът бе изгледал Ортега малко странно, когато тя остана, докато всички други полицаи напускаха „Хендрикс“. Тя го отпрати с още една заръка незабавно да прибере Кадмин на съхранение, после двамата се качихме горе. Почти не погледна отлитащите патрулни коли.

— В Бей Сити, по Източното крайбрежие, може би дори в Европа. — Ортега отпи глътка кафе и примижа от щедрата доза уиски, която хотелът бе прибавил по нейна молба. — Няма значение. Важна е компанията. Да има репутация. Да застрахова още от зората на зареждането. Мистър Кадмин желае да получи застрахователна полица и след дълъг пазарлък относно условията сключва договор. Разбираш ли, всичко трябва да изглежда почтено. Това е застрахователна измама, само че става дума за нещо повече от пари.

Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.

— Добре, това е първият екземпляр. А после?

Ортега сви рамене.

— Нещастен случай.

— В Улан Батор?