Суперкомандос
Шрифт:
В ума ми като неканена снимка изплува потното деколте на Мириам Банкрофт.
Лимузината спря пред ярко осветена фасада в непознат за мен архитектурен стил. Слязох и се загледах в грамадното холографско изображение на негър, изкривил лице, вероятно от възхищение пред музиката, която извличаше с лявата си ръка от голяма бяла китара. Личеше, че образът е старинен — беше малко размазан по ръбовете, както става с преработените двуизмерни картини. С надеждата това да е знак за традиция, а не за овехтялост, аз благодарих на Къртис, затръшнах
Ако се съди по фоайето, „Хендрикс“ определено щеше да удовлетвори второто ми изискване. Къртис можеше да паркира една до друга три или четири от лимузините на Банкрофт и пак би останало място да пусне около тях робот-чистач. За първото условие не бях сигурен. Стените и таванът бяха покрити с мозайка от илуминиеви плочки, чийто период на полуразпад очевидно привършваше и слабото им сияние само изтласкваше полумрака към средата на помещението. Най-силният източник на светлина във фоайето бе улицата, от която пристигах.
Наоколо не се виждаше жива душа, но откъм едно гише в отсрещната стена долиташе бледа синкава светлина. Упътих се натам покрай ниски кресла и масички с коварни метални ръбове. В стената беше вграден монитор, по чийто екран безредно танцуваха снежинки, а в долния ъгъл пулсираше една и съща команда на английски, испански и канджи.
„Говорете.“
Озърнах се, после отново погледнах екрана.
Бях съвсем сам.
Изкашлях се.
Буквите се замъглиха и изникна нов надпис: „Изберете език.“
От чисто любопитство реших да опитам на японски:
— Търся стая.
Екранът оживя тъй внезапно, че без да искам отстъпих назад. От кръжащи разноцветни частици компютърът бързо сглоби азиатец с мургаво лице, тъмна риза и вратовръзка. Азиатецът се усмихна и се преобрази в трийсетгодишна бяла жена със строг делови костюм. След като сътвори идеалния събеседник за мен, хотелът реши, че в крайна сметка едва ли говоря японски.
— Добър ден, сър. Добре дошъл в хотел „Хендрикс“, открит през 2087 година и продължаващ да работи до днес. С какво можем да ви услужим?
Повторих молбата, но вече на аманглийски.
— Благодаря, сър. Разполагаме с много стаи, всички свързани с градската информационна и развлекателна база данни. Моля, уточнете предпочитанията си за етаж и размер.
— Бих желал стая в кулата с изглед на запад. Колкото се може по-голяма.
Лицето се оттегли в ъгъла на екрана и мястото му зае триизмерна схема на хотелските стаи. Пулсиращата светлинка на селектора бързо пробяга по тях и спря в един ъгъл, после увеличи и завъртя въпросната стая. Отстрани на екрана запълзя колона от данни.
— Апартамент „Наблюдателницата“, три стаи, спалня тринайсет точка осем седем метра на…
— Много добре. Взимам го.
Триизмерната
— Колко нощи ще останете с нас, сър?
— Неопределено.
— Изисква се депозит — заяви предизвикателно хотелът.
— За престой над четиринайсет дни трябва още сега да бъде внесена сумата от шестстотин ООН долара. При напускане преди изтичане на упоменатия срок ще ви бъде възстановен процент от депозита.
— Много добре.
— Благодаря, сър. — По тона започнах да подозирам, че платежоспособните клиенти са рядкост в хотел „Хендрикс“.
— Как ще платите?
— Чрез ДНК-кодирана сметка в Първа колониална калифорнийска банка.
По екрана се изписваха подробности за плащането, когато усетих как студено метално кръгче докосва тила ми.
— Това е точно каквото си мислиш — изрече спокоен глас. — Едно погрешно движение и ченгетата цяла седмица ще събират по стената парчета от мозъчната ти приставка. Говоря за истинска смърт, приятел. А сега вдигни ръце настрани от тялото си.
Подчиних се, усещайки как непривичен хлад пробягва по гръбнака ми нагоре към мястото, докоснато от цевта. Отдавна не ме бяха заплашвали с истинска смърт.
— Добре — каза същият спокоен глас. — А сега моята сътрудничка ще те обискира. Остави я да си свърши работата, без внезапни движения.
— Моля, положете ДНК-подпис върху тампона до този екран — обади се хотелът. Беше влязъл във връзка с базата данни на Първа колониална банка.
Аз стоях неподвижно. Стройна жена с черни дрехи и скиорска маска мина пред мен и плъзна бръмчащ сив скенер по цялото ми тяло от глава до пети. Пистолетът зад тила ми не трепваше. Дулото вече не беше студено. Плътта ми го бе затоплила.
— Чист е — раздаде се друг отчетлив, професионален глас. — Има основна биохимична обработка, но не е включена. Липсват вградените елементи.
— Така ли? Значи пътуваш без багаж, а, Ковач?
Сърцето ми сякаш пропадна нейде надолу и пльосна в стомаха. Бях се надявал да имам работа с обикновени местни грабители.
— Не ви познавам — казах аз предпазливо и помръднах глава с един-два милиметра. Пистолетът натисна по-силно. Застинах.
— Точно така, не ни познаваш. А сега слушай какво ще правим. Излизаме навън…
— Достъпът до кредита ще бъде прекратен след трийсет секунди — търпеливо предупреди хотелът. — Моля, положете ДНК-подписа си веднага.
— Мистър Ковач не се нуждае от резервация — каза човекът зад мен и ме хвана за рамото. — Хайде, Ковач, отиваме на разходка.
— Не мога да изпълнявам правата на домакин без заплащане — каза жената на екрана.
Бях започнал да се обръщам, но нещо в тона й ме накара да спра. Без дори да помисля, аз се разкашлях дрезгаво.
— Какво…
Прегънат на две от мъчителна кашлица, аз вдигнах ръка към устата си и близнах палеца.