Суперкомандос
Шрифт:
Банкрофт или не бе забелязал дребния гаф, или любезно се правеше на разсеян.
— Ваш ли е? — посочих аз инструмента.
Той разсеяно го погледна.
— Беше някога. Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. — Говореше спокойно, без чувство на превъзходство. Гласът му стана малко по-тих и унесен, като заглъхващо радиопредаване. — За последен път надникнах през тази машина почти преди два века. По онова време повечето Колониални кораби все още летяха. Все още чакахме да узнаем дали ще успеят. Чакахме да получим сигналите им. Като лъчи на
Почваше да се отклонява. Трябваше да го върна към реалността.
— Взаимни проблеми? — напомних му аз.
— Да, взаимни. — Той кимна и посочи с ръка към ливадата. — Виждате ли онова дърво? Точно зад корта за тенис.
Нямаше как да не го видя. Възлесто старо чудовище, по-високо от къщата и засенчващо площ, по-обширна от самия корт. Кимнах.
— Това дърво е на повече от седемстотин години. Когато купих имението, наех проектант и той искаше да го отсече. Възнамеряваше да изгради къщата малко по-нагоре на склона и дървото щеше да разваля гледката към морето. Изгоних го. — Банкрофт се обърна да види дали съм схванал мисълта му. — Разбирате ли, мистър Ковач, онзи проектант беше на трийсетина години и за него дървото не представляваше нищо друго, освен елементарно препятствие. Стоеше на пътя му. Изобщо не го смущаваше фактът, че то е било на този свят двайсет пъти повече време от него. Не изпитваше уважение.
— Значи вие сте дървото.
— Точно така — отговори спокойно Банкрофт. — Аз съм дървото. Полицаите биха искали да ме отсекат, също като онзи проектант. Преча им и не изпитват уважение.
Върнах се в креслото да обмисля тия думи. Най-сетне почвах донякъде да разбирам поведението на Кристин Ортега. Ако Банкрофт смяташе, че стои извън нормалните изисквания към всеки гражданин, едва ли щеше да има много приятели в униформа. Едва ли си струваше да му обяснявам, че за Ортега има друго дърво, наречено Закон, и според нея Банкрофт забива ръждиви пирони в кората му. Виждал съм подобни противоречия и от двете страни. За тях просто няма друго решение, освен онова, което са сторили моите прадеди. Щом не харесваш законите, отиваш там, където не могат да те достигнат.
А после измисляш свои закони.
Банкрофт гледаше парапета. Може би разговаряше мислено с дървото. Реших засега да отложа тази тема.
— Какво е последното, което си спомняте?
— Вторник, 14 август — отвърна веднага той. — Легнах си около полунощ.
— Това ли е последното дистанционно обновяване на информацията?
— Да, излъчването е станало около четири часа сутринта, но очевидно аз съм спял по това време.
— Значи се губят почти четирийсет и осем часа до смъртта ви.
— За съжаление.
По-зле нямаше накъде. За четирийсет и осем часа може да стане какво ли не. Банкрофт би могъл да отиде до Луната и обратно. Отново почесах белега над окото си и разсеяно се зачудих от какво ли е.
— И преди това няма нищо, което да подскаже защо някой би искал да ви убие?
Банкрофт все още гледаше настрани, облакътен на парапета, но забелязах усмивката му.
— Нещо забавно ли казах?
Той благоволи да се върне в креслото.
— Не, мистър Ковач. В положението няма нищо забавно. Някой иска да умра и мисълта за това съвсем не е приятна. Но трябва да разберете, че за човек в моето положение враждите и дори смъртните заплахи
Интересно. Досега никога не се бях смятал за преуспял човек, макар че на десетина свята ме мразеха.
— Напоследък имало ли е нещо по-интересно? Смъртни заплахи, искам да кажа.
Той сви рамене.
— Може би. Нямам навика да им обръщам внимание. Мис Прескот се занимава с това.
— Смятате, че смъртните заплахи не заслужават внимание?
— Мистър Ковач, аз съм предприемач. Изникват възможности, назряват кризи и аз ги преодолявам. Животът продължава. С подробностите се занимават служителите ми.
— Много удобно за вас. Но при дадените обстоятелства ми е трудно да повярвам, че и полицаите, и вие не сте се разровили из информацията на мис Прескот.
Банкрофт махна с ръка.
— Естествено, полицаите направиха проверка, без да си дават много труд. Уму Прескот им каза точно каквото беше казала и на мен. Че не е получавала нищо необичайно през последните шест месеца. Напълно й вярвам, затова не проверих. Вие обаче навярно ще поискате да прегледате сведенията.
Мисълта да се ровя из блатото от несвързани отровни заплахи на неудачници от този древен свят бе напълно достатъчна, за да разбуди отново чувството на умора. Обзе ме дълбоко безразличие към проблемите на Банкрофт. Овладях го с усилие, достойно за одобрението на Вирджиния Видаура.
— Е, при всяко положение трябва да поговоря с Уму Прескот.
— Незабавно ще уредя среща. — Очите на Банкрофт се замъглиха като на човек, който използва имплантирано устройство. — Кога ще ви бъде удобно?
Вдигнах ръка.
— Вероятно е по-добре да го уредя лично. Предайте й само, че ще се обадя. Освен това трябва да разгледам системите за съживяване в „Сайка Сек“.
— Разбира се. Дори ще помоля Прескот да ви откара дотам. Тя познава директора. Нещо друго?
— Ще ми трябва кредит.
— Естествено. Моята банка вече ви е открила сметка с ДНК-код. Доколкото знам, същата система използват и на Харлановия свят.
Вдигнах ръка и разтърках два пръста. Банкрофт кимна.
— Да, и тук е така. Ще откриете, че в Бей Сити има места, където приемат само пари в брой. Дано не ви се наложи да ги посещавате за дълго, но при необходимост можете да изтеглите реални пари от всеки банков терминал. Трябва ли ви оръжие?
— Засега не.
Едно от основните правила на Вирджиния Видаура гласи, че първо трябва да разбереш същността на задачата си, преди да избереш инструментите. Оная самотна овъглена черта върху белосаната стена изглеждаше твърде елегантно, за да очаквам голяма пукотевица.
— Ами… — Банкрофт изглеждаше едва ли не объркан от моя отговор. Беше посегнал към джоба си и сега смутено довърши жеста. Подаде ми визитна картичка. — Това е моят оръжейник. Казах им да ви очакват.
Взех картичката и я огледах. Върху нея бе отпечатано с изящен шрифт: „Ларкин и Грийн“ — оръжейници от 2203 г. Страхотно. Отдолу имаше поредица цифри. Прибрах картичката.
— По-късно може да са ми от полза — съгласих се аз. — Но засега искам да извърша меко кацане. Да изчакам спокойно, докато се разсее пушилката. Вярвам, че разбирате необходимостта от това.