Суперкомандос

Морган Ричард

— Какви шибани номера въртиш, Ковач?

Изправих се и стрелнах ръка към тампона до екрана. Следи от свежа слюнка се размазаха по матовочерния приемник. Част от секундата по-късно върху лявата страна на черепа ми се стовари с пукот ръбът на мазолеста длан и аз рухнах на четири крака. В лицето ми се вряза ботуш. Паднах по очи.

— Благодаря, сър — чух гласа на хотела през бученето в главата си. — Вашата сметка се обработва.

Опитах да стана и бях възнаграден с нов ритник в ребрата. Кръв от носа ми прокапа върху килима. Цевта отново се притисна в тила ми.

— Не беше много умно,

Ковач. — Този път в гласа се долавяше лека тревога. — Ако си мислиш, че ченгетата ще ни открият там, където отиваш, значи приставката ти е скапала мозъка. А сега ставай!

Той тъкмо ме вдигаше на крака, когато избухна грохот.

Нямам представа кому и защо бе хрумнало да оборудва охранителната система на „Хендрикс“ с двайсетмилиметрови автоматични картечници, но те си свършиха работата с убийствена безупречност. С крайчеца на окото си зърнах как лафетът на сдвоената установка изпълзява от тавана само миг преди да изстреля огнен залп в основния ми противник. Канонадата продължи три секунди и огневата мощ стигаше за сваляне на неголям самолет. Шумът бе оглушителен.

Маскираната жена хукна към изхода и докато ехото от стрелбата все още кънтеше в ушите ми, аз видях установката да се завърта след нея. Тя успя да направи десетина крачки през сенките, после по гърба й трепна светлинка на рубинов лазер и между стените на фоайето избухна нова канонада. Все още на колене, аз притиснах ушите си с длани. Куршумите я пронизаха и тя се свлече като безформен възел от преплетени крайници.

Стрелбата спря.

Нищо не помръдваше в кънтящата тишина, изпълнена с острата миризма на барут. Установката бе превключила на изчакване, димящите дула сочеха косо надолу към пода. Отдръпнах ръце от ушите си, изправих се и плахо опипах носа и лицето си, за да преценя пораженията. Кръвта от носа вече спираше, и макар устните ми да бяха разранени отвътре, не открих разклатени зъби. Ребрата ме боляха от втория ритник, но не изглеждаше да има нещо счупено. Озърнах се към по-близкия труп и веднага съжалих. Трябваше да го събират в кофа.

Отляво с тих звън се отвори вратата на асансьора.

— Стаята ви е готова, сър — каза хотелът.

6.

Кристин Ортега бе удивително сдържана.

Тя влезе в хотела с пружинираща крачка, от която препълненият джоб на якето подскачаше върху бедрото й, спря насред фоайето и огледа касапницата, като помръдваше език под бузата си.

— Често ли вършиш такива работи, Ковач?

— Чакам от доста време — кротко отвърнах аз. — Не съм в много добро настроение.

Още когато установката откри огън, хотелът бе уведомил местната полиция, но мина над половин час, преди първите патрулни коли да се спуснат по спирала откъм небесните магистрали. Не си направих труда да отида в стаята, тъй като знаех, че при всяко положение ще ме измъкнат от леглото, а дойдеха ли веднъж, нямаше да ме пуснат, докато не пристигне Ортега. Някакъв полицейски лекар ме прегледа набързо, увери ме, че нямам сътресение на мозъка, и ми даде спрей за спиране на кръвта от носа, след което седнах във фоайето и оставих новия си носител да изпуши няколко от цигарите на лейтенанта. Все

още седях там, когато тя пристигна един час по-късно.

Ортега махна с ръка.

— Какво да се прави, нощем градът е доста оживен.

Предложих й пакета. Тя се замисли, сякаш я бях поставил пред тежък философски проблем, после все пак го взе и изтръска цигара. Без да погледне запалителната ивица отстрани на пакета, прерови джобовете си, измъкна масивна бензинова запалка и щракна капачето. Имах чувството, че е на автопилот. Почти без да усеща какво прави, тя се отдръпна да стори път на криминалистите, които внасяха ново оборудване, сетне прибра запалката в друг джоб. Фоайето около нас изведнъж загъмжа от делови хора, заети с работата си.

— Е? — Тя отметна глава и пусна струйка дим към тавана. — Познаваш ли тия типове?

— Я не се занасяй, по дяволите!

— Тоест?

— Тоест, напуснал съм склада само преди шест часа, ако има и толкова. — Чух как гласът ми започва да изтънява. — Тоест, откакто се срещнахме, разговарях цифром и словом с трима души. Тоест, за пръв път в живота си съм на Земята. Тоест, ти знаеш всичко това. А сега или ми задавай по-интелигентни въпроси, или отивам да спя.

— Добре де, не се впрягай. — По лицето на Ортега изведнъж се изписа умора. Тя седна в креслото срещу мен. — Казал си на моя сержант, че били професионалисти.

— Така е.

Бях решил, че поне това сведение мога да споделя с полицаите, тъй като навярно щяха и сами да разберат, щом пуснеха в компютрите си състава на двете тела.

— Нарекоха ли те по име?

Усърдно сбръчках чело.

— По име?

— Да. — Тя раздразнено махна с ръка. — Нарекоха ли те Ковач?

— Не си спомням.

— А някакви други имена?

Вдигнах вежди.

— Например?

Сянката на умора по лицето й изведнъж се разсея и тя ме погледна втренчено.

— Остави. Ще проверим в паметта на хотела.

Ха така!

— На Харлановия свят за това трябва прокурорско разрешение — изрекох аз колкото се може по-небрежно.

— Тук също. — Ортега тръсна пепел върху килима. — Но ще го получим без затруднение. Изглежда, „Хендрикс“ е обвиняван и друг път за органични увреждания. Преди доста време, но архивите пазят всичко.

— Тогава как така не са му отнели разрешителното?

— Казах обвиняван, не осъждан. Съдът отхвърлил обвиненията. Доказана самозащита. Разбира се… — тя кимна към неподвижния картечен лафет, около който двама криминалисти провеждаха тест за излъчване — онова е било само електрошок. Не като тази чудесия.

— Да, тъкмо се канех да попитам. Кой изобщо монтира в хотел подобна артилерия?

— Да не мислиш, че съм строителен инспектор? — Ортега бе почнала да ме гледа със замислена враждебност, която не ми допадаше. После рязко сви рамене. — Според архивната справка, която прегледах по пътя насам, установката е монтирана преди два века, когато корпоративните войни загрубели. Сред онази каша много сгради били преоборудвани със защитни системи. Естествено, не след дълго финансовият крах видял сметката на повечето компании, тъй че не се стигнало до закон за забрана. Хотел „Хендрикс“ си извоювал статуса на изкуствен разум и се откупил от собствениците.