Суперкомандос
Шрифт:
— Не. — Ортега огледа грамадната къща пред нас, сякаш се канеше да я вдигне във въздуха. — Не, за друго ни е яд на мистър Банкрофт.
— Ще ми кажете ли защо?
— Нали сте детектив, сам изяснявайте.
Млада жена с ракета за тенис в ръката излезе от страничния вход на къщата и тръгна към нас по ливадата. На около двайсет метра спря, пъхна ракетата под мишница и вдигна длани около устата си.
— Вие ли сте Ковач?
Беше красива в стил „слънце, море и пясък“, а трикото и спортните шорти, които носеше, подчертаваха максимално този факт. Златистата коса се плъзгаше по раменете й при всяка крачка,
— Да — извиках в отговор аз. — Такеши Ковач. Освободиха ме днес следобед.
— Пред склада трябваше да ви чакат.
Последното прозвуча като обвинение. Разперих ръце.
— Чакаха ме.
— Не полицаите. — Тя закрачи напред, гледайки втренчено Ортега. — Вие. Познавам ви.
— Лейтенант Ортега — представи се моята придружителка, сякаш бяхме на градинско увеселение. — Полицейски участък Бей Сити, отдел „Органични увреждания“.
— Да. Сега си спомням. — Тонът определено беше враждебен. — Предполагам, че точно вие сте уредили да задържат нашия шофьор за някакво нелепо измислено нарушение.
— Не, това сигурно е работа на отдел „Контрол на движението“, госпожо — отвърна любезно Ортега. — Аз нямам такива пълномощия.
Жената пред нас изсумтя презрително.
— О, не се и съмнявам, лейтенант. И съм сигурна, че нямате нито един приятел в онзи отдел. — Гласът й стана високомерен. — Знаете, че ще го освободим още преди залез-слънце.
Извих очи, за да видя как ще реагира Ортега, но тя изобщо не реагира. Орловият профил остана безстрастен. Повече обаче ме тревожеше презрителната усмивка на другата жена. Гримасата беше грозна и не отиваше на такова младо лице.
По-назад, до къщата, имаше двама мъже с автоматични оръжия на рамо. Те стояха под стряхата и наблюдаваха още когато кацнахме, но сега излязоха от сянката и бавно се упътиха към нас. По това как очите на жената леко се разшириха, предположих, че ги е повикала по имплантиран микрофон. Хитро. На Харлановия свят хората винаги са против да вграждат в себе си разни машинарии, но на Земята положението май щеше да се окаже съвсем различно.
— Не сте добре дошла тук, лейтенант — заяви младата жена с леден глас.
— Вече си тръгвам, госпожо — отвърна дрезгаво Ортега. Тя ненадейно ме потупа по рамото и без да бърза, се отправи обратно към машината. На половината път изведнъж спря и се обърна. — Дръж, Ковач. Без малко да забравя. Ще ти трябват.
Тя бръкна в нагръдния си джоб и ми подхвърли малък пакет. Хванах го инстинктивно и наведох очи. Цигари.
— Довиждане.
Тя скочи на борда и затръшна люка. През стъклото видях, че ме гледа. Машината излетя на пълна мощност, като изпепели земята под себе си и остави дълбока бразда през ливадата, докато се отдалечаваше на запад към океана. Проследихме я как изчезва в далечината.
— Чаровно — промърмори жената до мен, сякаш на себе си.
— Мисис Банкрофт?
Тя се завъртя. Изражението й подсказваше, че съм почти толкова нежелан тук, колкото и Ортега. Тя бе видяла дружеския жест на лейтенанта и
— Съпругът ми прати кола да ви вземе, мистър Ковач. Защо не я изчакахте?
Извадих писмото на Банкрофт.
— Тук пише, че щяла да ме чака кола. Не ме чакаше.
Тя се опита да вземе писмото и аз го вдигнах на недосегаема за нея височина. Жената стоеше срещу мен зачервена и задъхана, а гърдите й се вдигаха и отпускаха изкусително. Когато вкарват тяло в резервоара, то продължава да произвежда хормони почти като по време на сън. Внезапно осъзнах, че съм възбуден до пръсване.
— Трябваше да изчакате.
Харлановият свят. Някъде бях чел, че гравитацията там е осем десети от земната. Изведнъж отново изпитах нелепото чувство за прекомерна тежест. Въздъхнах задавено.
— Мисис Банкрофт, ако бях чакал, още щях да съм там. Може ли да влезем?
Очите й леко се разшириха и в тях изведнъж зърнах колко стара е всъщност. После тя сведе поглед и си възвърна присъствие на духа. Когато заговори отново, гласът й бе поомекнал.
— Съжалявам, мистър Ковач. Държах се невъзпитано. Както видяхте, полицията не проявява съчувствие към нас. Преживяхме тежко премеждие и все още сме доста раздразнителни. Ако можете да си представите…
— Няма нужда да обяснявате.
— Но искрено съжалявам. Обикновено не съм такава. Никой от нас не е такъв. — Тя размаха ръка, сякаш искаше да ми намекне, че двамата въоръжени пазачи зад нея обикновено ходят окичени с цветя. — Моля ви, приемете моите извинения.
— Разбира се.
— Моят съпруг ви чака в салона откъм морето. Веднага ще ви заведа при него.
Отвътре къщата беше просторна и светла. Една прислужница ни посрещна до вратата на верандата и мълчаливо пое ракетата за тенис на мисис Банкрофт. Продължихме по мраморен коридор, окичен с картини, които за неопитното ми око изглеждаха старинни. Скици на Гагарин и Армстронг, емпатистки творби на Конрад Харлан и Анджин Чандра. Върху цокъл в края на тази галерия имаше нещо като тънко дръвче от ронлив червен камък. Спрях пред него и мисис Банкрофт, която тъкмо завиваше наляво, бързо направи крачка назад.
— Харесва ли ви? — попита тя.
— Много. Това е от Марс, нали?
С крайчеца на окото си забелязах как лицето й се промени. Почваше да преосмисля, да ме оценява по нов начин. Обърнах се, за да я огледам по-добре.
— Впечатлена съм — каза тя.
— Случва се. Понякога пък правя салто, за да впечатля хората.
Тя ме изгледа втренчено.
— Наистина ли знаете какво е?
— Откровено казано, не. Преди време се интересувах от структурално изкуство. Виждал съм този камък на снимки, но…
— Това е Песенна кула.
Тя посегна покрай мен и плъзна пръсти по един от стърчащите клони. От камъка долетя тиха въздишка и из въздуха се разнесе аромат на вишни и горчица.
— Живо ли е?
— Никой не знае. — В гласа й внезапно прозвуча ентусиазъм, с който ми стана по-симпатична. — На Марс те израстват до сто метра височина, в основата понякога са широки колкото тази къща. Песента им се разнася на километри. И ароматът също. Според ерозията се смята, че някои от тях са на десет хиляди години. Тази обаче е млада, навярно съществува някъде от началото на Римската империя.