Суперкомандос
Шрифт:
— Ковач, нали?
— Да.
— Такеши Ковач? — Произношението й беше безупречно. — От Харлановия свят? От Милспорт през складовото заведение в Канагава?
— Знаете ли какво? Говорете си, а аз ще ви поправя, ако сбъркате.
Дълго мълчание откъм огледалните очила. Лейтенантът раздвижи ръка и огледа ръба на дланта си.
— Имате ли разрешително за подобен вид хумор, Ковач?
— Съжалявам, забравих го у дома.
— И какво ви води на Земята?
Нетърпеливо махнах с ръка.
— Вече знаете, иначе нямаше
Усетих как нечии пръсти се стягат около ръката ми и настръхнах. Лейтенантът едва забележимо поклати глава и ченгето отзад отново ме пусна.
— По-кротко, Ковач. Искам само да поговорим. Да, знам, че Лорънс Банкрофт ви е измъкнал. Между другото, дойдох, за да ви откарам до неговото жилище. — Изведнъж тя рязко се приведе напред и стана. Беше висока колкото новия ми носител. — Аз съм Кристин Ортега от отдел „Органични увреждания“. Банкрофт беше мой случай.
— Беше?
Тя кимна.
— Случаят е приключен, Ковач.
— За предупреждение ли да го смятам?
— Не, за утвърден факт. Очевидно самоубийство и точка.
— Банкрофт май не смята така. Той твърди, че е бил убит.
— Да, чух нещо такова. — Ортега сви рамене. — Какво пък, и той е в правото си. За такъв човек сигурно не е лесно да повярва, че би могъл да си пръсне черепа.
— Какъв човек?
— Я стига… — Тя не довърши и ме изгледа с лека усмивка. — Извинявайте, все забравям.
— Какво забравяте?
Ново мълчание, но сега Кристин Ортега изглеждаше смутена за пръв път от началото на краткото ни познанство. Когато заговори отново, в тона й се долавяше колебание.
— Вие не сте тукашен.
— Е, и?
— Всеки тукашен знае що за човек е Лорънс Банкрофт.
Въпреки парещия интерес да узная защо ме лъже толкова нескопосано, без дори да се познаваме както трябва, аз предпочетох да я успокоя и подхвърлих наслуки:
— Богат човек? Влиятелен?
Тя се усмихна студено.
— Ще разберете. А сега искате ли да ви откарам, или не?
Според писмото в джоба ми отвън трябваше да чака кола с шофьор. Банкрофт изобщо не споменаваше за полицията. Свих рамене.
— Никога не съм отказвал безплатно пътуване.
— Добре. В такъв случай да тръгваме ли?
Ченгетата ме обкръжиха, а когато стигнахме до вратата, излязоха първи като телохранители с отметнати назад глави и напрегнати погледи. Двамата с Ортега прекрачихме навън едновременно и в лицето ми плиснаха топли слънчеви лъчи. Присвих новите си очи от блясъка и различих ъгловати сгради зад истински телени мрежи отвъд зле поддържана площадка за кацане. Безжизнени, сивкаво бели здания, датиращи може би още от миналото хилядолетие. Между унилите стени зърнах части от сив железен мост, водещ незнайно накъде. В не особено стройни редици пред нас бяха паркирани също тъй вехти возила — въздушни и наземни. Внезапно налетя порив на
— … и ви казвам, че има само един съдник. Не вярвайте на учените, когато ви уверяват…
Докато слизахме по стъпалата пред изхода, насреща ни загърмя бръщолевенето на зле поддържан високоговорител. Погледнах отвъд площадката и видях тълпа, обкръжила някакъв тип с черни дрехи върху стар сандък. Из въздуха над главите на слушателите безредно се люшкаха холографски плакати. „НЕ НА РЕЗОЛЮЦИЯ 653! САМО БОГ МОЖЕ ДА ВЪЗКРЕСЯВА! Д. Ч. П. = Д. Я. В. О. Л.“
— Какви са тия?
Ортега презрително сви устни.
— Католици. Старинна религиозна секта.
— Тъй ли? Никога не съм чувал за тях.
— Е, да. Не е имало откъде да чуете. Те не вярват, че човешко същество може да бъде дигитализирано, без да загуби душата си.
— Значи вярата не е много разпространена.
— Само на Земята я има — кисело потвърди тя. — Мисля, че Ватикана — това е централното седалище на тяхната църква — финансира два криокораба до Старфол и Латимър.
— Бил съм на Латимър. Не видях там нищо такова.
— Корабите потеглиха в началото на века, Ковач. Ще пристигнат поне след още двайсетина години.
Минахме покрай тълпата и една млада жена със стегната на тила коса ми протегна листовка. Жестът беше толкова рязък, че задейства рефлексите на моя носител и още преди да се осъзная, аз заех отбранителна стойка. Жената ме гледаше строго и продължаваше да протяга ръка. Поех листовката с извинителна усмивка.
— Те нямат право — каза жената.
— О, съгласен съм…
— Само Господ Бог може да спаси душата ви.
— Аз…
Но Кристин Ортега вече бе стиснала рамото ми и ме водеше решително настрани. Личеше си, че има богат опит в това отношение. Изтръгнах се от хватката й учтиво, но също тъй решително.
— Бързаме ли за някъде?
— Да, смятам, че и двамата имаме по-важни занимания — процеди тя през зъби, като гледаше назад, където нейните колеги отблъскваха настойчиво предлаганите листовки.
— Може би искам да поговоря с нея.
— Нима? Стори ми се, че по-скоро искате да й теглите един саблен удар.
— Беше реакция на носителя. Мисля, че тялото има неврохимични вградени рефлекси и тя ги задейства. Нали знаете, обикновено след разтоварване хората си полягат за няколко часа. Малко съм нервен.
Погледнах листовката в ръката си. „Може ли машина да спаси душата ви?“ — питаше риторично тя. Думата „машина“ беше отпечатана с шрифт, имитиращ архаичен компютърен текст. Изящните стереографски букви на „душата“ танцуваха над цялата страница. Преобърнах листа, за да видя отговора.
„Не!!!!!“